21 октомври – 8 ноември 2021
галерия [a] cube contemporary, София

Ако предисловието за изложбата на Райна Стоймирова ви е безкрайно досадно, пропуснете го. Но така ще изгубите връзката с епилога. А това е ощетяващо сетивата.

Имало отдавна един стил в живописта, назован от основателя му Жорж Сьора дивизионизъм. На принципа на разлагането на основните цветове на миниатюрни точки, образуващи полихромна феерия.

Имало едно време едно изкуство на фотографията, което се е стремяло към постигането на цвят в изображението. В средата на XIX век чрез дългото, сложно и мъчително експониране на три различни цветни плаки това е било постигнато. Ефектът на получилите се снимки е бил с много дефекти и разминавания, които от днешна гледна точка изглеждат като смели, радикални решения. Артистичност извън перфекционизма.

Имах преди години калейдоскоп – от ония, дето се разклащат и ти показват цяла вселена на дъното. Много се забавлявах с десетките малки цветни стъкълца.

Има неизбежни грешки в сито- и офсетовия печат от несъвпадане в наслагването на цветовете. Тези тънки, разминати линии между обектите, които светят в основните тонове. Игра на несъвършенство, която понякога е много чаровна. Общото между всичко, което съм споделил по-горе, е разминаването. И цветът, непременно цветът. Този магьосник, дебнещ чрез светлината. За да бъде нещо полифонично, отпървом трябва да е хармонично и убедително. При Райна Стоймирова това се получава с лекота. Динамиката на платната си тя определя като непредсказуема. Това хем е вярно, хем не. В нейните творби виждам не експлозия, а по-скоро имплозия. Събиране навътре. На капките, мазките, тоновете, контурите или липсата им, на ритъма. Фокусиране на хаоса. Навремето сме си правили експерименти с цветни мастила в чаша с вода. Ефектът беше неочакван и приказен. Сещам се и за петролните петна в морето и правя аналогия с това, което Райна създава пред статива си. Една контролирана безкрайност. Едно събиране на полуневъзможности. Но със силно овладяно усещане за цветна хармония. Тоест петната и формите се образуват уж хаотично, но са подвластни на гравитационните закони. С две думи: контролиран бунт. Към общоприетите закони на физиката, химията, логиката и правилата. В нашата работа на творци колкото повече правила има, толкова по-скучно става произведението.

При Райна това е овладяно на ръба на възможното. Нека обърна специално внимание на цветните хармонии, с които тя спекулира. А за мен са наслада, предимно за очите. Ще използвам екранни метафори, защото и двамата с Райна сме влюбени в киното. Нейните произведения ми връщат лентата към сиво-зеления драматизъм на Тарковски, към смарагдово-оранжевия оптимизъм на Жан-Пиер Жьоне, към намигването в розово на Уес Андерсън, към сложните студени гами на Кристофър Нолан. Мога да дам още много примери, но ще изчакам Райна да премине през целия този необятен диапазон. Ще стоя на кея и ще гледам как разливите се променят.

Сега разбрахте ли, че предисловието понякога помага? Защото

играта на цветове, петна и тяхното обуздаване

е въпрос на много силно усещане за отдаване и същевременно събиране. Трудна игра. Но не е невъзможна очевидно. Съвсем скоро видях наживо една такава овладяна творба на Райна. Освен че е докрай убедителна, тя свети. Не заради слънцето или насоченото осветление изобщо. Свети отвътре.