Многообразие от събития и имена, позиционирани в различни жанрове

В новата си книга „Хоризонти на диалога“ (том XI от поредицата „Диалог и духовност“, София 2024) художникът и изкуствовед проф. Спартак Паскалевски се връща назад във времето... отпреди повече от половин век, за да стигне до най-нови събития в артистичната си кариера на художник.

Авторът ни среща с хора и събития, които са се врязали в паметта му и за добро или лошо са оставили следа както в битието му на художник, така и на изкуствовед, обречен на науката в търсене на житейските истини. Познаваеми или не, но значими поради факта, че държат наелектризирана творческата му енергия и той е готов на всяко изпречило се предизвикателство да отговори с реализиран творчески акт. Картината на глобалния свят, в който живеем, съвсем не изглежда като свят на диалога. Дистанциране от диалогичността в общество, затъващо в омаята на самодостатъчност, безхаберие и липса на усет за обществена отговорност. Доминира чувството за неразбиране към всичко, което застрашава диалогичността дори само като красиво пожелание.

Книгата с нейните 564 страници трябва да се чете бавно, с наслаждение и достатъчно време за размисъл. Тя е не само „автопортрет“ на автора, но и портрет на времето – повече от половин век отдаденост на работа и състезание със самия себе си. В епоха на конкуренция, рекламиране на арт изяви и творческо писане собственото аз е атрактивно режисирано в нарастващото сменяне на приоритети като пореден и „последен писък на модата“. „Изкуството като мисия“ е гледната точка на автора – експериментатор, неспокоен дух, непокорен и неподатлив на обстоятелства и житейски грижи. В арт пространството авторът прави своята лична изповед – в търсене на недостигнати хоризонти, в създаване на кръг от съмишленици.

В неговия обстоен разказ за прохождането му в изкуството мнозина от поколението на 70-те ще се върнат към позабравени имена и реалности, оставили неизличим отпечатък в творческата му съдба. Книгата е разделена на 10 глави със самостоятелни наименования като „Хоризонти на началото“, „Симпозиуми на неизвестното“, следват „Светлината на свода“, „Опит и истина“ (с 16 подзаглавия, в които част от текстовете биха могли да бъдат и самостоятелни творчески портрети), „Ателието – мечта и реалност“, „Признанието“, „Студии“, „Диалози на истината“, „В изследване на неизвестното“, „Метаморфози и пародии“...

Защо обаче към заглавието на книгата

той добавя „хронотопи и пневматологии“,

в какво се изразява тайното послание на това необичайно подзаглавие, как е конструирана книгата. Според него има два концептуални момента, свързани с понятията – за хоризонт (или граница) и за диалог. Диалогът може да бъде различен – вътрешен и самостоятелен, с общност и в широк мащаб. Чрез него художникът разговаря със света за творчеството си. Макар тези философски понятия да са известни в единствено число, тук са осмислени в множествено число и са фокусирани в понятието „среща“. Идеята на автора е, че личността от началото на пътя се формира в срещите си с хората и този процес продължава в самия път.

Изграждането на книгата е подчинено на схема, в която от едната страна са време и място – горе и долу, а от другата страна са индивидуалностите, субектите. В горния край стои истината, а в долния – опитът. Като опитът също се развива във времето. Има два пътя: един житейски път – като състояние на време и пространство, а другият е духовният път. Тези два пътя се кръстосват и при взаимодействието си променят опита, променят и истината. Тази схема определя конструкцията на книгата. Нещо характерно в нея са безценните срещи и влиянието на забележителни творчески личности.

+++

Интерес представлява времето в Художествената гимназия и влиянието на първите истински учители. В Академията попада в бленувания свят на майсторите на четката и веднага е впечатлен от личности като Илия Петров, Ненко Балкански, Марко Бехар, Веселин Стайков, Венета Иванова и други – един предълъг списък от имена и събития, които ще го съпътстват в професионалния му живот. Като междувременно се интересува от музика и композиционни проблеми в исторически и актуален аспект. Редят се изложба подир изложба у нас и в чужбина, различни местообиталища по националните ни обекти от онова време, участие в научни конференции на БАН, специализации, преподавателска работа в Италианския лицей, куриози на „приемане и неприемане“ – един след друг и трусове всякакви в турбулентните времена на „демократичните промени“.
Още в първа глава има огромен брой подзаглавия и „съпътстващи“ заглавия, а в следващите глави богатството от впечатления, преживявания и оценки на събития и хора продължава в задъхващ се ритъм и читателят очаква да узнае за следващите събития. Те са свързани с инициативи на Института по балканистика, работа в Преслав и Шумен, Италия, Германия и множество участия на форуми и срещи в Европа.

Интригуващ е интересът му към научната сфера на петте знания или т. нар. пентегносис, застъпени от интересни личности в Шуменския университет с приноси в науката – проф. Тотьо Тотев, археологът Павел Георгиев, проф. Христо Трендафилов, архимандрит Павел, проф. Румен Ваташки. Те са неформална общност, която се дистанцира от наложения процес на корозия на образованието. Всеки от тях е нещо като „интелектуален емигрант“ във време, когато университетът е доведен до окаяно състояние да легитимира имитативни професори и привидно иновативни програми.

Но пространството на „ателието“, като мечта и реалност, дава опорните точки за „усъвършенстване на художествените умения и лаборатория за експерименти и... лечебница от илюзии“. Там е ковачницата, там хвърчат искрите на въображението, там се пресява зърното от плявата, важното от неважното и витае атмосферата на изповедалня. Там се раждат размисли по темата „при-знания“. В тази част на книгата са отделени интересни страници и за „харизматичния маестро Йордан Камджалов“, достигащ чрез музиката до разтърсващо музикално въздействие на истински космически вибрации. Друг сценичен персонаж е нестандартният актьор и режисьор Лимайк Топчи, извървял пътя от Родопите до театъра в Манхайм, с когото си говорят за приятелството, доверието и човека като загадка.

След главата „Диалози на истината“ темата продължава с разговори и размисли на творци, поели по собствени пътища на творческа реализация..., търсещи истината... И някак неусетно из дебрите на незавършените диалози привлича заглавието „В изследване на неизвестното“.

Който каквито и разнопосочни възгледи да има за изкуството, ценността на „Хоризонти на диалога“ е в смелостта на автора Паскалевски да очертае периметъра на творческите си и научни интереси – такива, каквито е следвал според вътрешното си усещане и отдаденост. Но в написаното дотук все още не е казано всичко.

Втората част на неговите творчески откровения предстои... и това, което можем да очакваме, е „отместване на хоризонта“ – път, все по-далечен за необятността на мисълта. В мотото на „Хоризонти на диалога“ Спартак Паскалевски отправя предизвикателство към читателите – съучастници:

„Малкото, което имам, ми стига, многото,
което притежавам, принадлежи на всички“...

Галина Рулева