12 март – 30 май 2020
галерия „Райко Алексиев“, СБХ, София

Една от своеобразните жертви на пандемията, в чиито условия принудително минаха няколко месеца от нашия културен живот, беше и изложбата на Дончо Захариев в галерия „Райко Алексиев“. Едва наредена, тя не можа да бъде нормално открита и за съжаление стоя дълго в плен на кризисната ситуация, а творбите ѝ имаха странната съдба да бъдат затворени в експозиционното пространство до отмяната на извънредното положение. За радост от 14 до 30 май изложбата „Хоризонти“ беше отворена за публиката. По особен начин звучеше нейното заглавие при тези необичайни обстоятелства, когато всеки от нас си задаваше тежки въпроси относно оцеляването ни, бъдещето на нашето изкуство и перспективите...

Разбира се, съвсем други бяха смисълът и посланието ѝ, а първото чуване на наименованието „Хоризонти“ събуди у мен асоциации, свързани с идеята за път без точно определена цел и с

представата за безбрежност и за нещо недостижимо.

Спомням си не едно пътуване, при което в преследване на хоризонта по шосетата, пред нас, отвъд широкомащабния ни взор, като на голям екран са се разкривали драматичните състояния на природата с вълнуващи гледки. Ставали сме свидетели на впечатляващи картинни зрелища като стълпотворенията на облаците с причудливи форми, издигащи се до безкрая, пронизвани от сноповете светлина на кървавия заник на слънцето. Завихрящите се в далечината бури внезапно са ни приближавали, връхлитали са ни пороите, в които неусетно сме се врязвали, изгубвайки видимостта и всякаква представа за пространство, небе, земя, посоки, напред, назад… Заклещени, пленени, сме спирали. Изчаквали сме, докато всичко мине, за да продължим към очерталите се отново хоризонти, ясни със своите обветрени контрасти, с категоричните си „горе“ и „долу“ на недостижимата хоризонтална линия на границата на небесната и земната твърд…

Дали тези мои асоциации с картини от действителността могат да имат нещо общо с живописта на Дончо Захариев? Не точно, но… Преди повече от 25 години Пламена Димитрова пише за него следното: „Брегът в картините на Дончо Захариев остава място за срещи на трите материи – въздух, вода и земя. В живописта си художникът търси адекватния израз на натурната им същност. Той пластично наслагва върху платното като поантилистите равни живописни мазки. Предава на хомогенното звучене на цвета трептене, блясък на фактурата. Нежните преходи и преливания на багрите, отразяващи във въздушното и морското пространство слънчевата светлина, визуално приближават или отдалечават бреговата линия от хоризонта. Брегът в пейзажите, дори когато го няма нарисуван, остава единствената отправна точка към необятността на пространството и в откритото море. И ако е необходимо да дефинираме спецификата на изкуството на Дончо Захариев, още веднъж можем да потвърдим, че той е творец, обърнат към пейзажа-състояние. Творбите му съчетават принципите на неоимпресионизма с лиричното багрено обезпредметяване на пространствената среда…“

Няма да е честно, ако пренебрегнем тази пряка връзка на неговата живопис с пейзажа, но би било недостатъчно, ако в тълкуването ѝ останем там… Въпреки че платната от серията „Хоризонти“ приличат на пейзажи, а носят звучността на лиричната абстракция, за мен те са по-скоро метафорите, с които авторът е съумял да изрази мистиката на едни по-особени състояния на натурата, успявайки да улови и пресъздаде магията на сливането на въздушна и водна шир, на суша и море, на материк и небеса… На тази медитативна уравновесеност като контрапункт на пластичните качества на такъв тип ефирна живописна материя в изложбата се редуват и платна с друга стойност, наситени с различен тип експресивност. Другото лице на твореца е намерило израз в серия живописни платна с бурни, динамични композиции от завъртащи се като във вихър форми, петна и мазки, напомнящи с контрастните си цветови пулсации за взрив; или в напрегнати в енергиен дисбаланс кръстовидни или диагонални, колоритно наситени композиционни структури.

Струва ми се, че звучи актуално и сега онова, което Чавдар Попов написа преди пет години за експозицията, представена на първия етаж на „Шипка“ 6 по повод 70-годишнината на художника: „При първия, повърхностен „прочит“ на изложбата зрителят сякаш оставаше с впечатлението за известна разностилност. Действително, експозицията беше съставена от две серии платна, разнолики по характер, рисувани сякаш от двама различни художници – едните експресивни, драматични в посланията си, другите – лирични и съзерцателно омиротворени. По-внимателното вглеждане обаче разкрива основните съдържателни страни на живописното творчество на автора, които свидетелстват в крайна сметка за съвместяване на „несъвместимото“… Чрез своите творби Дончо Захариев визуално интерпретира полярните усещания и преживявания на личността, съжителстващи последователно или синхронно в един и същ човек. Оригиналността на подхода на художника може да се определи и като опит за разкриване на сложната амбивалентност на вътрешния свят.“

Ако не крайната цел, а пътят към нея е това, което ни учи на най-важните неща, то по стъпките, извървени от предишната си голяма изложба в София (2015 г.) до хоризонтите на това най-мащабно свое представяне, в изкуството си Дончо Захариев картина след картина добавя новите щрихи към метафоричния образ на художник, познал много. И когато един артист върви напред и намира, но губи пътя, спира, връща се, повтаря и пак продължава напред, а в кръгозора на новите му близки или далечни хоризонти се долавя полъх с други, различни интригуващи стойности, те само ще подчертаят истината за силата на доказалия се, но останал скромен, искрен и все още търсещ творец.