20 септември – 4 ноември 2018
СГХГ

Миналото като че ли всякога е оказвало натиск върху последвалото го настояще, върху бъдещето дори. И колкото то е по-чуждо, по-не(о)познато, толкова бремето от него върху поредната модерност е по-смазваща. Паметта за минали събития дебне откъде ли не и е готова във всеки миг безпощадно да се изправи срещу ни като актуализирани изтласкани спомени, призовани свидетелствания, разкази. Спомените, тези „реещи се в пространството фантоми, които събуждат неясни тревоги“, все повече се стремят към своето завръщане, което е продиктувано не от желанието за помощ, която ни е нужна, за да се отскубнем от сянката на миналото и да навлезем в полето на знанието за самото него, а сякаш за да ни повлекат във вертепа на унищожителната саморазправа с паметта. Ето защо, както отбелязва още през 1981 г. Едуард Шил, съвременната култура може да бъде мислена като титанично и преднамерено усилие чрез технологията рационалността и средствата на управление на даденостите, които произхождат от миналото, да се премахнат. Това е начинът, по който съвременният свят се справя със собственото си минало – чрез забравата, чрез потискането му, чрез метежното разгръщане на битието в полето на хедонистичното и консумистическото, в което като че ли има само тук и сега. А в опит за търсене на баланс между тези две крайности

интелектуалният елит „издирва спомени“,

документира ги по хиляди страници и ги превръща в обективно свидетелство, обуславящо настоящето ни. Добре познат, многократно използван механизъм, който т.нар. комунистическа, а за да звучи още по-плашещо, нека я зовем, както препоръчва съвременният либерален елит, тоталитарна система у нас експлоатира многократно, за да положи фундамента от митологеми, върху който да издигне крехкия скелет на социалистическата държава, рухнал съвсем логично, за да не кажем и театрално-режисирано, заради „спонтанно“ нароилите се дисиденти и „внезапно“ явилия се порив на „вятъра на промяната“ през 1989 г.

Тъкмо в опит за противостоене на тази

ситуация, която най-общо може да бъде определена като „живот без минало“, „живот, удавен в селектирани спомени“,

се разгръща проектът „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“. Той се реализира от кураторски екип в състав Николета Гологанова, Наташа Ноева, Пламен В. Петров и Рамона Димова и в същността си представлява експозиция и съпътстващо я печатно издание, в което са побрани онези свидетелства – първични документи, статии, спомени, фотографии и репродукции, които са привлечени в изследователския път за разкриване и изграждане на историческия и визуалния разказ, поместен в залите на Софийската градска художествена галерия и по страниците на книгата.

Елиезер Алшех  / от изложбата

Проектът „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ е специфично фокусиране върху миналото, онова минало, ограничено от частния случай, от хронологичните граници между раждането и смъртта на художника Елиезер Алшех – времето между 1908 и 1983 г. Стъпвайки върху изследването на Ружа Маринска, посветено на автора, преминавайки през знанието, натрупано от Румяна Константинова по време на подготовката на голямата ретроспективна изложба, организирана по повод на 100 години от рождението на художника през 2008 г. в Националната галерия в София, днес, десет години по-късно, предлагаме своя опит миналото на художника, спомените за него, документите, осветяващи житейския и творческия му път, наследеният масив от художествени произведения да бъдат най-сетне превърнати в история, която има функцията да изяснява и подрежда. Едно минало да бъде превърнато в разказ, но не като низ от датирани събития, а като наратив, позволяващ не само да бъде прочетен, но и преживян, разбран. Това не означава, че се отказваме от датите, защото в противен случай „събитията ще се разбъркат в чувала на епохите и империите, значими фигури и социални движения ще скъсат връзките си с всеки определен период“. Не, отказваме се единствено от строгия исторически разказ, лишен от опит за оценка. Обръщаме гръб на предпазливостта при историческата интерпретация, защото ясно си даваме сметка, че за да се обясни миналото на настоящето, на първо място трябва да се справим не само с променените възприятия, ценности, езици, но и с хода на историята, последвал след разглеждания период, а това безспорно е белязано както от самите факти, така и от нашите лични убеждения, интереси, въвлеченост. Разбира се, нашата цел не е да изкривяваме представите за действащите лица и събития в този разказ, а само те да бъдат съживени и да им се придаде значение „сред необхватното многообразие на миналото“. Нашата цел е не да съкратим времето в перспектива, не да редуцираме подробностите, които да бъдат осветени, още повече пък да опростим отношенията между тях, а, напротив, да ги разкрием в цялата им посилна ни сложност, противоречивост, диалектичност и да предложим нашия личен прочит през развяващата се непрестанно пред погледа ни завеса на съмнението.

Елиезер Алшех  / Маски, 1963

Позволявайки си да перифразираме думите на големия Артур Шопенхауер, творците могат да се разделят на три вида – падащи звезди, планети и неподвижни звезди. Първите произвеждат мигновен ефект: погледнеш нагоре, извикаш: „Гледайте!“... и тях вече ги няма. Вторите, тоест кометите и планетите, имат по-голяма трайност. Те даже често блестят по-ярко от неподвижните звезди, но тяхната светлина е отразена и сферата им на въздействие се ограничава с техните спътници по орбита, тоест със съвременниците им. Единствено третите са неизменни. Те имат своето постоянно място на небосклона, притежават собствена светлина, въздействието им не се ограничава само в едно определено време. Те не принадлежат само на една система (нация), а на целия свят. Но тъкмо поради височината, на която са, обикновено са нужни много години, за да стигне светлината им до жителите на Земята.

Къде трябва да поставим художника Елиезер Алшех?

Може би всеки сам ще намери личния си отговор на този въпрос. Сигурно е обаче едно – вгледаме ли се в художественото наследство на автора и положим ли усилие да обозрем критиката от онези години, посветена на него, години, когато това наследство е било създадено, няма как да не съзрем, че Елиезер Алшех се оказва в състоянието на онзи незнаен „пиротехник, който най-сетне с възторг възпламенява своя така дълго и трудно изготвян фойерверк и изведнъж разбира, че е сбъркал мястото и всичките му зрители са от заведение за слепи“. Е, разбира се, както винаги, почти всички…

Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ / поглед в изложбата в СГХГ

***

„Във всички ъгълчета на нашия живот смъртта проектира своята жестока и необходима раздяла“, пише Жан Херш в есето си „От изгнанието до сбогуването“. Раздялата на България с Алшех е осъществена още през далечната 1928 г., когато българинът, в чиито вени тече еврейска кръв, се отправя към Мюнхен. През идните десетилетия той ще живее като скитник, като чужденец до сетния си дъх, за да попадне в сянката на трудовите лагери, за да бъде низвергнат заради „формалистичното си творчество“. Да, България се разделя с Елиезер Алшех още преди 90 години. Но именно това е раздялата, която бележи неговото ярко и своеобразно присъствие в историята на българското изкуство. И изложбата „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ е нашият разказ за това присъствие. 

Пламен В. Петров

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 04 / 2018, 30 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: