23 януари – 21 февруари 2020
Изложбена зала на СБХ „Райко Алексиев“, София

През януари в изложбената зала „Райко Алексиев“ беше открита самостоятелна изложба „Трансформации“ на Ивайло Попов – без съмнение, един от важните автори, работещи извън столичния контекст. В биографията му може да се прочете, че този (работещ в Дупница) художник завършва живопис в Художествената академия през 1970 г., че от 1972 г. преподава живопис, съвременно изкуство и композиция в Педагогически колеж в Дупница, а от 1993 г. е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Истината съдържа малко повече информация, защото зад изброяването на преподавателските му позиции стоят много реални съдби на творци, върху които той е оказал решаващо влияние. Неслучайно на откриването залата беше пълна с художници, които желаеха да се срещнат със своя учител. При такива фигури понякога е трудно да се разбере дали доминира художникът учител или учителят художник. Но при Ивайло Попов подобна дилема не съществува, тъй като той се е доказал и в двете посоки.

Бил съм сред свидетелите на една от най-важните активности в биографията на Ивайло Попов. Между 2004 и 2015 г. той е неизменен куратор и участник (заедно с покойния Андрей Севгин) в изложбата „Идентичности“, традиционно провеждана в Дупница и епизодично (2008 и 2013 г.) в залите на „Шипка“ 6. Може да се каже, че в тези години това беше една от малкото изложби, които събираха алтернативно мислещи автори от цялата страна, но която на регионално ниво поддържаше стратегия, която в София все по-рядко можеше да се види.

Настоящата изложба на Ивайло Попов стои

в традициите на асамблажа от периода на информела,

на т.нар. нео-дада от средата на 50-те години и донякъде на попарта. Можем да видим влияние от испанската абстрактна школа, от „Новия реализъм“ във Франция, от римската Школа „Пиаца дел пополо“ и какво ли не още, но това съвсем не нарушава автентичността на изминатия от художника път. Самият автор казва, че вижда работата си като „трансформация на сетивната експресия в интелектуална енергия чрез широк спектър от практики, проекции и информационни носители, от скрития смисъл на образи от баналното, делнично всекидневие, супермаркета или серийната индустриална продукция до базисните материали и първичното състояние на материята – земя, пясък, сажди, кожа, тъкани, кафе, салфетки, покривна хартия“.
Но тези намерени, вторично употребени и асамблирани предмети са манипулирани чрез цялостното композиционно решение и изключително изисканата работа по отношение на колорита. Защото тези картини не представляват просто сбор от налепени предмети или материи, те имат своята вътрешна естетическа логика и са изключително премерени като краен визуален резултат. В тях се смесват знаци и повърхности, иконично и вербално, като предизвикателства в един в крайна сметка пародиен контекст. Ивайло Попов нарича това „духът на материята“, търсил го е – и очевидно го е постигнал.