17 септември – 4 октомври 2019 г.
галерия „Стубел“, София

Както повечето останали люде, дори изкуствоведът (цивилен или не) понякога има предпочитания. Аз например пред художниците тесни специалисти, цял живот рисуващи в един жанр, с един сюжет, в една техника, в един стил (макар и „авторски“), със същите повтарящи се мотиви, маниер, внушения, ефекти или „хватки“, многократно предпочитам онези, които се развиват, променят, обогатяват, поемат самопредизвикателството и риска да експериментират. Но в крайна сметка можещият творец е интересен в различните си артистични ипостази, а неможещият си остава безпомощен, колкото и да гримира представата за константната си индивидуалност.

Дарина е живописец с еднакво богати опит и биография. За пръв път видях изложена нейна работа на стъкло преди около четири години в състава на една малко противоречива изложба на учениците на Иван Кирков, както и сега, в галерия „Стубел“. Изненадата да я възприема по този начин беше много приятна, но тогава нямах представа дали става дума за епизодичен опит, или за творческа посока с траен интерес. Днешната изложба, чийто редуциран вариант неотдавна беше показан в галерия „Йордан Кювлиев“ в Сливен, безуговорочно демонстрира второто, заявено от самата своя авторка като „ново приключение“.

Приключението е вълнуващо, защото е в няколко посоки. Едната е в чисто медиумен план. Непредубеденият посетител на изложбата в „Стубел“ на пръв поглед би решил, че става дума за печатна графика. Но само на пръв поглед. Графичното внушение, дължащо се на общо взето монохромната основа на творбите, се оказва колажирана с черен и бял картон или хартия или е нанесена с акрил. Над нея има въздушен пласт, затворен в „кутия“, покрита от носеща рисунка, гравирана върху стъкло. Изкушените да нарекат тези произведения гравюри върху стъкло предлагат още една алюзия за графика, въпреки че то едва ли е съвсем прецизно, тъй като в случая това са уникатни творби, а гравюрата предполага отпечатък, най-често в тираж. Откритията в новото приключение на Дарина представляват композитни произведения, комбиниращи съдържанието и въздействието на трите си пласта – константната основа, гравираната върху стъклото рисунка и самата естествена, разтворена във въздушния пласт светлина. Така променящите се с ъгъла на наблюдение творби на Дарина получават и допълнителен акцент от зоната на опарта. Допълнително инелектуално предизвикателство е обстоятелството, че двата елемента, от който те са съставени, са най-крехкият материал – хартията, разпадаща се, гниеща и изгаряща при 451 градуса по Фаренхайт, и един от най-трайните, практически вечното в природни условия стъкло.

В нормативен план „стъклените рисунки“ на Дарина, както и всяко друго произведение на визуалните изкуства, демонстрират съотношението на двата свои компонента – стилистически и наративен. Първият би могъл да бъде определен като естетика на графичния минимализъм, намиращ се около границите на нефигуративността. А вследствие на горното наративният на практика отсъства и е превърнат в антинаративен. Заменен е с нещо много по-адекватно по отношение на езика на съвременните арт форми:

асоциативно въздействащият ключ към индивидуалните разчитания.

Чисто естетският конфликт между бяло и черно, между силует и щрих, между плоскост и обем, оставащ в граничната зона между образа и отсъствието му, се превръща в извор на сетивни внушения. А самите те в конкретността на тази експозиция се изпълват със знаците на някаква монументална антиутопия, по-скоро дори дистопия на далечно минало или на близко бъдеще, в която присъстват форми, обеми и тотеми в ситуации, откъснати от място и време. Присъстват и движение, и плътност, и застинал звук, а също и напрежение и баланс, всичко това, обединено от логиката на сътворената от художничката композиция и естетика. Качествата на последната са резултат от нещо особено интересно: яркоцветният, до неотдавна подробно детайлният живописец Дарина Цурева е фокусирала полихромността на по-ранното си творчество в една точка, концентрирала го е могъщо в черното, което всъщност е отсъствие на цвят, и в бялото, събиращо целия спектър в бързо въртящия се диск с цветната таблица. Поотделно и черното, и бялото са еманация на невидимост, но с оригиналия опит на своите гравирани стъклени творби Дарина ги е превърнала в произведения, излъчващи графичната мистика на тайнствени и непознати идоли. Редукцията на спектъра до черно и бяло превръща метода в изобразителен двоичен код, с който авторката постига еквивалент на полихромията, а в съчетанието на колажните пластове и игрите на светлината през гравираната стъклена повърхност тя успява да открие нещо наистина рядко – 50 нюанса черно!