27 юни – 27 септември 2019 г.

Изложба „Stefka Georgieva 1923 – 2004. Architektin im staatlichen planungswesen in Bulgarien“ / „Стефка Георгиева 1923 – 2004. Една архитектка в системата на държавното планиране в България“, част от сериите „Architektur im Ringturm“. Виена, Wiener Ringturm.

На 26 юни 2019 г. във виенския „Рингтурм“/„Ringturm“ се откри изложбата „Стефка Георгиева 1923 – 2004. Една архитектка в системата на държавното планиране в България“. Куратори на изложбата са българката Анета Булант-Каменова, която от 1980-те живее и проектира във Виена, и австриецът Адолф Щилер, който организира архитектурните събития и изложби в галерията повече от 20 години.

„Рингтурм“ е централата на една от най-големите застрахователни компании в Австрия и Европа – „Wiener Städtische / Vienna Insurance Group“, която развива активна културна политика, свързана със страните, където оперира – основно Австрия и Централна и Източна Европа. Във входното фоайе на сградата се намира архитектурната галерия „Architektur im Ringturm“, в която частната компания показва и популяризира архитектурната култура на страните, с които има икономически връзки, с поне по три архитектурни изложби на година – меценатска политика, характерна по-скоро за англосаксонския свят, която обяснява интереса на този виенски адрес към българската архитектура конкретно.

В тази връзка, логично, това не е първата българска архитектурна изложба, която се открива във виенския „Рингтурм“. През 2007 г. там беше подредена голямата обзорна изложба „България. Архитектурни фрагменти“, която се опита да направи общ преглед на българската архитектура от Възраждането до строителния бум и наградите „Визар“ (с всички рискове от такъв голям и амбициозен обхват).

Ретроспективна изложба на български архитект в чужбина е събитие. Българската архитектура рядко присъства във влиятелни прегледи на съвременната архитектура, трудно излиза от сянката на тракийско-византийско-османската екзотика и все още не е заявила отчетливо мястото си в европейската архитектурна история.

Факт е, че българската архитектура трудно може да намери с какво да изненада света (за добро или лошо най-известната българска сграда в момента е полуразрушеният Дом-паметник на БКП на старопланинския връх Бузлуджа). Стефка Георгиева обаче е много удачен избор, при това навременен и с потенциал за най-успешен международен експорт. Защо? По минимум три причини.

Първо,

Стефка Георгиева е архитект с много характерен почерк,

проектирала някои от най-впечатляващите сгради от втората половина на XX век у нас – вила „Магнолия“ в Евксиноград, покритата тенис зала „София“ в Борисовата градина, трите високи дипломатически блока на ул. „Жолио-Кюри“ в столичния кв. „Изток“, хотелската група „Фрегата“ в Слънчев бряг, хотела (или Дом 2) в резиденция „Бояна“, завършени през 1960-те и 1970-те, в рамките на едва 15 години. Всички те носят отчетливата естетика на следвоенния архитектурен брутализъм, пречупен и регионализиран през местния, български контекст (и всички те бяха достойно представени на изложбата във виенския „Рингтурм“).
Световният интерес към архитектурния брутализъм и следвоенната архитектура на видимия бетон въобще бележи отчетлив възход през последните години, успоредно с разрушаването и гетоизирането на много от емблематичните бруталистки сгради и комплекси. Затова Стефка Георгиева, която заедно с Никола Николов е сред майсторите на стила у нас, стои съвсем адекватно като непозната, но качествена находка, която да допълни световната карта с още няколко важни сгради от периода.

После, професионалният живот на Стефка Георгиева преминава като архитект в българските следвоенни държавни проектантски организации – „Главпроект“ и „Софпроект“. А държавно планираното архитектурно проектиране и строителство в момента е обект на сериозен интерес в страните, които не са били част от Източния блок. И защото, както казва Адолф Щилер, работата на тези организации не е особено позната в Западна Европа, но най-вече заради носталгията по следвоенната социална държава, когато през 60-те и 70-те години на ХХ век из цяла Европа (и на изток, и на запад) много архитекти изоставят частната практика и започват работа в големи държавни или общински организации. Така се създават архитектурни колективи, които проектират множество публични сгради и пространства, а някои от най-видимите и значими сгради в градовете на следвоенна Европа са създадени именно от архитектите в рамките на тези колективи.

И накрая, Стефка Георгиева е жена. А през 2017 – 2018 #metoo движението достигна и архитектурния свят. Архитектки правиха флашмоб на откриването на Венецианското архитектурно биенале през 2018 г.; отново се заговори за малкия брой жени, носители на най-престижната световна архитектурна награда „Прицкер“ (общо две); отвори се темата за несправедливото изключване на Денийс Скот Браун от наградените и даването на „Прицкер“ за 1991 г. само на нейния дългогодишен партньор в книги, проекти и в живота Робърт Вентури; Ричард Майер се пенсионира принудително след мощен сексуален скандал, а голяма част от събитията около 100-годишнината на „Баухаус“ мина под знака на преоткриването на ролята на жените в школата.

Така че изборът на Стефка Георгиева е удар и от тази гледна точка – светът търси и има нужда от непознати, силни и талантливи жени като нея, които да развее като знаме на професията.

И все пак в какво успя и в какво не успя виенската изложба?
Главно в това, че виенската изложба не стана световен хит. И въпреки потенциала на Стефка Георгиева да раздвижи архитектурните среди, това не се случи извън няколко специализирани и културни издания в Австрия и България. Защо? Защото това беше всъщност една традиционна архитектурна изложба – със снимки, чертежи и няколко текста, с добре подготвен и подробен каталог. Направена от професионалисти, които умеят да работят стегнато и да произведат изложбен продукт в рамките на пет месеца. Именно поради краткото време за подготовка вероятно изложбата нямаше достатъчно архивен материал, липсваха оригинални или възстановени чертежи, както и макети на ключовите сгради на Стефка Георгиева, видеа, документи, извадки от преса дори, които да я поставят в исторически, културен, социален контекст и най-вече да създадат усещане за духа на времето. Гореспоменатите поне три силни причини за успешен международен експорт (брутализъм, държавно архитектурно планиране, жените в архитектурата) не бяха изведени като тема, която да привлече капризното внимание на архитектурния свят и така той да преоткрие една от най-добрите български архитектки не само от близкото ни минало, но и въобще.

И все пак виенската изложба е важна. И то именно като виенска изложба. Не само защото показва добре изглеждаща българска архитектура „за износ“ и не само защото отваря отново темата за непознатите лица на българската архитектура. Важна е най-вече защото през Виена в България има шанс да се върне, преоткрита, една забравена, а за много хора днес и тотално непозната част от историята на българската архитектура.

+++

Авторът на този текст присъства на откриването на изложбата „Stefka Georgieva 1923 –
2004“ като съавтор в каталога към нея, в ролята си на български архитектурен историк и изследовател на архитектурата на ХХ век и като създател и сълектор в лекционния курс „Българската архитектура от втората половина на ХХ век“ към катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ.
 
Фотографии:
стр. 44, 45: ©Archiv-Stefka-Georgieva / Детайл  ©Adolph-Stiller; стр. 46: © Ringturm / ©Анета Василева; стр. 47: © Archiv-Stefka-Georgieva.