Една ретроспективна изложба може да ни каже много не само за движението на нейния автор във времето, но когато ретроспекцията е на Владимир Гоев – е памет и е за едно сложно и противоречиво време, в което се водиха истински битки, отстояваха се принципи за правото на изкуството да живее по неписани закони на личността и творческата свобода. Който познава развитието на българското изкуство по истината на творческите факти, а не на съвременните конюнктурни схеми, знае какъв данък от илюзии, надежди и всеотдайност платиха хора като Стоян Сотиров – председател на Съюза на художниците в края на 50-те и началото на 60-те години и първият секретар на Ателието на младите художници Владимир Гоев.

Днес повече от всякога тази изтънчена и деликатна живопис, която Владо успя да съхрани и развие въпреки превратностите на времето, ни е нужна и необходима не само като поетика, но не по-малко и като свидетелство, че артистичните достойнства на изкуството са преди всичко достойнства на характера. Труден характер, преди всичко за себе си, Владо Гоев ни напомня, че трайните истини принадлежат на дълбочината на човешките вълнения, а не на медийното надвикване. Един живописец ни говори с езика на тишината, на човешки преживяната природа, с езика на онази невидима духовност, която преди да се роди в пространството на картината, живее в сърцето на твореца. Загърбил суетните амбиции, съхранил артистичните си илюзии, приел природата не в нейната определеност, а в нейния вътрешен живот, Владо все по-често и все по за дълго посреща сивосребристите изгреви и залези от малката къщичка в Черноморец.
Времето е трудно, кризата в душите е много по-страшна от кризата в бита и живота, разочарованията и погребаните надежди живеят със стари и нови илюзии...
Нощта като че ли приближава?! Но там някъде, на края на хоризонта, там, където морето изчезва в тънката ивица на безкрая, денят се пробужда преди нощта да завладее душите.
Живописта е жива...!
Не всичко е загубено!

Светлин Русев