„...Турбуленциите на времето, нестабилността на времената, противоречивостта на годините, които сме принудени да преодоляваме, ни натикват или в спомените, или в надеждите; в носталгията и в амбициите. Спомням си едно мое време, направило миналото ми безпредметно, а бъдещето ми без очертания. Лишен от тях се оказах в едно мрачно настояще, което се очертаваше като безкрайно. 1991-1992.

Миналото и бъдещето се свиха и сляха, потънаха там, в черната дупка на това настояще. Хоризонтът на събитията се сви до „днес”, черното се възприемаше буквално – мрак; без осветление, с единствената грижа какво още ще се случи утре...”

1991 завърши за мен с акция в софийската кланица в Орландовци, а започна на 22 февруари със сняг и кръв в Докторската градинка. Тази година ме беляза и остана в историята. След двадесет години мога да добавя клетки будоари, вериги и части от фигури на трима конници на откровението, ангел с две озъбени усти... без история и без бъдеще, без тяло. Времето го няма. Ако чакаме края на света, то край няма.

Свят няма, отломки от съдби се носят в хаоса на реалното и виртуалното.

Социални мрежи и социални революции?

10 ноември 1989 направи възможна моята 1991. 10 ноември 2011 е обикновен работен ден (четвъртък), в който спомените и надеждите не вършат работа. Гледам да си върша работата, а какво ще се случи утре дори не ми се мисли. Безсмислени усилия.