Преди пет години Марко Монев си отиде без време от тази земя. Сега той се завръща с една представителна изложба, в която са събрани голяма част от неговите творби. И става ясно – той е жив в тях, чрез тях, жив за българското изкуство и за всички, които го ценят и обичат. И още нещо. Пред картините на Марко Монев усещаш, че в коментара си не можеш, нямаш право да бъдеш ефектно красноречив и многословен. Че за да чуеш гласа на художника, трябва да си смирен и съсредоточен. Че за творчеството му трябва да се опиташ да говориш така, както той го правеше – просто, естествено и от сърце.

За четири десетилетия в българското изкуство Марко Монев се утвърди като майстор на живописния пейзаж – със своя чувствителност и свой възглед. Първите му работи датират от 60-те години, когато след идеологическите деформации на предишния период автономията на пейзажния жанр беше реабилитирана. Тогава обновителните процеси привлякоха към пейзажа много млади художници. Те виждаха в него територия, свободна от сюжетност, и в духа на модерната традиция търсеха там отглас на своите артистични вълнения. Но Марко Монев остана в пейзажа и след това, когато за повечето художници той вече не представляваше интерес и се превърна в периферна зона. Марко Монев не измени на пейзажа, защото за него той в най-чист вид олицетворяваше връзката на художника със света, който го обкръжава.

Затова може би в пейзажите на Марко Монев винаги чувстваме някаква

особена съзерцателност и тиха философичност.

Наглед неговите пейзажи са съвсем обикновени, но в тях неизменно присъства далечен втори план. Пространството, особено в зрелия му период, поразява с едно почти сюрреалистично внушение. В панорамата на българския пейзаж от втората половина на 20 век Марко Монев има своето заслужено място – с тази неповторима емоционална мекота и стаена мисловност.

Три водещи теми се открояват в пейзажната живопис на художника: водата – Дунав и морето, градът – Русе със старинната си архитектура, Париж, Петербург, и селските мотиви и природни терени.

Тук се налага да излезем от личното пространство на Марко Монев и да се опитаме да скицираме груповия портрет на русенци. Защото през 70-те години вече устойчиво се заговори за русенската група на художниците и дори за русенска школа.

На фона на общата картина на българската живопис от онези години русенци се отделяха с пристрастие към камерните жанрове и най-вече към пейзажа. В пейзажа те избягваха външното и показно атрактивното, агресията на цвета и радикалните перспективи. Техните работи подкупваха с интимност, с благородно приглушени гами и съзерцателни състояния. И макар всеки да имаше свой профил, откривахме толкова съзвучия в картините на Веселин Парушев и Стефан Кацаров, Цвятко Цветков и Никифор Цонев, у Василка Монева и Ради Неделчев. Без да забравяме по-възрастните Димитър Хинков, Кирил Станчев, Петър Попов. Макар и не русенец по рождение, в тази компания Марко Монев бързо намери своето място.

Марко Монев не беше щедър на думи и не сме говорили много за Париж. Но парижките му пейзажи ме карат да си спомня за великия Шагал, който не веднъж се е признавал в любов към този град заради неговата особена „светлина – свобода”.

Друг камерен жанр, в който художникът се изявява, е интериорът. Привлечени от интериора, в който виждат завещание от европейските модернисти, мнозина русенци, а и не само те, в онези години рисуват ателиета, прозорци, артистични натюрморти. През 70-те години и Марко Монев има такъв цикъл, изпълнен в наситена тъмночервена гама, с необичайна за него пастьозност. Налице е една търсена подчертана условност за постигане на сгъстена емоционална атмосфера. Особено внимание заслужава неговият „Антракт” – една композиция от пултове и пюпитри, в която продължава да звучи музиката. Нестандартно решение е и „Крипта”, където художникът се е опитал да изрази особената духовна среда на току-що открития в София иконен музей.

Художникът не възприемаше себе си като портретист, въпреки че отделни работи показват занимания и в този жанр, той прави серия портрети на свои близки – единични и групови - през годините. Защото той остана в пейзажа – истинското убежище за неговия личен свят. И защото в изкуството беше избрал най-трудния път – пътя към себе си.

Ружа Маринска