След генералната „репетиция” в Параклиса на НХГ същинската премиера на Божидар Йонов „Магнетично” се състоя в галерия „Райко Алексиев”

Най-старата зала на СБХ умее да помни. Тя произвежда памет, защото в нея от десетилетия се сбъдва историята на българското изобразително изкуство. Предизвикателното изложбено пространството е лакмус – изпитание пред всеки художник, дръзнал да го овладее. Хрониките сочат, че който е успял да го „обязди” чрез своето изкуство, негласно се сдобива със статута на признат автор. Неслучайно и официалната примиера на плакатиста, стенописеца, дизайнера, просранственика и педагога Божидар Йонов в новото му амплоа като автор на картини се състоя тъкмо тук. Изложбата „Магнетично” е монументално-епичен и ритуално-магичен жест на автора, чрез който той окончателно се раздели със собствената представа за себе си като приложен художник – многостанник. Нещо като шесторъкия Шива например! Всъщност, в „Магнетично” магнетично се привличат, сблъскват, усукват и най-сетне се сливат в блестяща сплав всички чарове и умения на художника Божидар Йонов.

Тук е впрегнат опитът му на стенописец да усети пространството на галерията и да я атакува с мегаформати, без да я задръства. Прави го с мярка, оставяйки картините да дишат, да си взаимодействат и да изградят ансамбъл. Отделно ни демонстрира тънко владеене на големия формат и умението мощно да организира цялостта, без да я задъхва с детайли. Опитът му на плакатист налага лаконизма като формообразуваща формула. И, разбира се, главното действащо лице в „Магнетично” е вкусът. Безупречният вкус на дизайнера. Не знам защо, но всички подгряващи текстове по повод изложбата създадоха изкуствено напрежение около нейния техно-произход, акцентирайки върху дигиталните начини и средства, използвани при сътворяването й. Получи се някакво проблематизиране около въпроса: е ли това живопис, или не е? Сякаш на някого му пука, (освен на колекционерите, разбира се) дали даден експонат ще се сертифицира като живопис, или по някакъв друг начин. Прекомерната и според мен излишна фиксация върху „неръкотворния” произход на произведенията (долавяме съзнателен отказ от употреба на думата „картина”), напомня на ситуация, в която по време на сватба се обсъжда родата вместо красотата на булката. Смятам, че по-важното винаги са артистичните качества на творбите, а тези картини, независимо как са постигнати, са мощни и въздействащи. В тази си редакция композиционният принцип на Йонов вече е концептуално избистрен в сравнение с първата изложба в „Параклиса”. Тук вече няма нищо случайно - опитите са изкристализирали до алгоритъм. Модусът е ясен. Играта с техноизкушенията е помъдряла и придобила автономен смисъл. В крайна сметка, получените по този сложен начин картини са синтетични, а не просто цифрови изображения. Те първо грабват, магнетично приковават погледа с мощни цветове, а после ангажират мисълта с интелигентните си композиции, прекрасно приложими в офисархитектурата.

Всички експонирани платна заедно създават силно магнетично поле. Визуална среда, в която ярката цветност е хем технологична по произход, хем по странен начин биологична като внушение. Някъде имах чувството, че ако докосна платното, ще рукне кръв... Особена среда, уж външностерилна, но вътрешно нажежена и напрегната. И пак някъде там, през порите на пикселите, тайно се просмуква тъга. Аналоговата тъга на едно поколение – изгубeно в преводите.

Мария Ландова