Всеки рано или късно се превръща в история. Но дали това историзиране ще бъде от значение само за род и семейство, или ще има по-всеобхватно значение зависи от сътвореното индивидуално. София Камбурова създава творчество толкова многообразно и значително, че въпросите, които задава чрез него продължават да бъдат валидни и в съвременния художествен, културен, обществен живот. Каква е ценността на художествения предмет и има ли той значение днес? Можем ли да живеем без памет за наследеното и без осъзнаване на дълговете си към него? Къде е границата между комфорта на живеене и човешките духовни потребности? Но може би най-важният въпрос, който е стоял пред самата художничка, е бил: Кое е мястото в света, където художникът може да намери съкровената си същност, където може да докосне духовните струни, „опънати” между земята и небето, по които да разлее носената светлина?

София Камбурова е намерила тази точка на оттласкване в Дома. От една страна – собствения й дом и род (в документалната част му е  отделено специално внимание), а от друга страна, въображаемия дом (дома, семейството, жената в него), които тя си представя и за които работи през целия си живот. Именно на този Дом с главна буква тя е посветила стотици и хиляди скъпоценни житейски часове.

Сътвореното от нея е изключително. Реалното й творческо участие в българския художествен живот обхваща седем десетилетия. В него се оглежда една цяла панорама на общественото живеене, на артистичното живеене, на прагматичното живеене, на живеенето чрез изкуството. Затова беше важно да представим София Камбурова не само в амплитудата й на художник, но и като обществено и морално ангажиран човек. Тя е сред онези редки феномени в изкуството, които изумяват не само с  изключителна продуктивност или с многобройни приноси в собствената художествена област, но и със способността да поддържат високо равнището на своите търсения през продължителен период от време.  Затова подготвихме и документална част, която да осветли поне отчасти не само родовата, но и творческата история на нейното формиране.     

Изложбата е опит за обхватно показване на основните периоди, области и посоки в дългата й плодотворна творческа реализация. Чрез отделни акценти са проследени основните етапи, през които се формират художествените особености на нейните тъкани (част от тях се показват за първи път). Сред неизвестните (показвани са само две от везаните рокли) например е впечатляващата колекция от ръчно тъкани платове, уникални бродирани облекла и меко обзавеждане от средата на 30-те до средата на 40-те години. Още тогава тя и нейното ателие „Родно изкуство" в Търново получават професионално и обществено признание (бронзов и сребърен медал на двете мострени изложения във Варна, 1935 и 1937 г.), а за представянето си в Международната изложба във Варна през същата година е наградена с участие в Лайпцигския панаир.

Макар че в изложбата й са показани и лансирани през 50-те години елегантни градски младежки рокли, които държат връзка с времето „отпреди Девети”, това десетилетие оживява пред нас с наложеното идеализиране на селските занаяти и патриален живот. Само че, за разлика от множество буквални преповторения, показвани от художници в изложбите по същото време, нейните интерпретации на селска риза носят много по-дълбоко и същностно разбиране на възможностите за модернизиране на наследството – от него тя ще извлече основни принципи,  които с успех ще развива и по-нататък.

60-те години – преходното десетилетие в творчеството й – прозвучава в оформящото се двугласие в нейните търсения. От една страна, прави тъкани и мостри за отново възземащото се индустриално текстилно производство – платове за мебели и горни дамски дрехи, фини копринени и памучно-копринени платове. Тук са и моделите от малкосерийните производства на Ателието за ръчен текстил при Творческия фонд на СБХ, на което тя е пожизнен ръководител (сред тях е наградата „Златни ръце” на Пловдивския панаир, 1986 г.). От другата страна стоят вариациите на ръчно орнаментирани тъкани и създаваните от тях ефектни рокли в светла гама.

През 70-те и 80-те години София Камбурова е в творческия си апогей. На самостоятелните си изложби в София през 1975, 1980 и 1990 година тя показва зашеметяващи с подхода и декоративното си разработване колекции от дамски рокли (в изложбата е представена малка част от тях). Някои са графично решени или в нюансирани цветни оркестрации, други са разточително орнаментирани или обратно – с пестелив орнамент и засилени фактури.

Може да се твърди, че за дълъг период Камбурова зададе стандартите на  интелектуалното обличане – неслучайно нейните рокли и блузи  бяха търсени и купувани особено от писателки, актриси, интелектуалки, а някои намираха в тях вдъхновение за собствената си творческа работа. Те ни представят въплътената мечта на София Камбурова за образа на съвременната българка – лъчезарна, женствена, елегантна, свободна. Те са и „ангелските нишки”, които свързват прагматичността на обличането с енергии от по-висш порядък.

Към средата на 70-те години Камбурова се обръща и към гоблена – най-ранният е от 1974, последният – от 1992 година. Гобленното й творчество очертава самотна пътека в нашия стенен текстил. Тя не се приобщи към онези „а ла фолклорни” търсачи, които опоетизираха патриалното живеене. Не последва и младите поколения в преобразяването на текстила (към  пластифициране, тематизиране, изобразително третиране, деструктуриране). Нейната изострена художническа чувствителност, формирана както от традиционното наследство, така и от модерното  градско живеене, я отведе до знакови решения – за нея гобленът беше колкото знак за напомняне на минали съдържания, толкова и белег на комфорт в съвременното градско обитаване.  

Трудно могат да се измерят творческите приноси на художник, който в продължение на седем десетилетия е работил за българското изкуство и за българска публика. Получените през последните години от живота й награди са само скромни опити да се почете едно значително творческо дело. Защото създаденото от София Камбурова има значим принос за изкуството, а работите й от 70-те и 80-те години са апотеоз на творческите й търсения. Днес с пълно основание можем да кажем, че те обществено са затвърдени в признанието за завършен авторски стил, или казано по днешната терминология – в признанието на успешна „Българска марка София Камбурова”.

Виолета Василчина