През последните две десетилетия в световната музейна практика се утвърждава все повече идеята за изграждането на една изложба като естетически и документален „спектакъл“. В своеобразен разказ, в който творби и история се преплитат, за да обособят експозицията като среща между познание и вкус. Това, от една страна, позволява социализирането на непознат до този момент художествен материал, който ако и да не е носител на високи естетически стойности, то има своето място в историческия наратив. И по-важното – тази среща между история и естетика дава възможност за създаването на атрактивни за публиките кураторски решения. В България този подход при създаването на една художествена изложба, презентираща изкуството преди 1944 г., също намери свои ярки прояви, а водещи в това отношение продължават да бъдат проектите на Софийска градска художествена галерия. Тъкмо сред тях се нарежда и най-новата изложба „Първи художествен салон в София. 110 години от създаването на Тръпковата галерия“, подредена във филиала на институцията, галерия „Васка Емануилова“.

Изложбата е част от важен изследователски проект, посветен на живота и делото на Тръпко Василев, иницииран и финансиран в по-голямата си част от колекционера Владимир Илиев. Като част от него още през юли бе представена документална постерна изложба в София (в градинката пред Военния клуб), в която жители и гости на столицата можеха да се запознаят с ракурси от значимата дейност на Тръпко Василев – художник, но преди всичко създател и управител на първата известна ни днес частна галерия в страната – Постоянната художествена галерия, позната още като Тръпковата галерия на ул. „Аксаков“ №16. В тази експозиция на открито бяха очертани най-значимите моменти от историята на художника, когото с основание, използвайки днешната терминология, можем да назовем първи частен галерист, дилър на изкуство и арт мениджър в България. Паралелно с това в изложбата бе презентиран и наратив, в думи и образи, за основаната от него галерия, чието начало според текста, придружаващ постерите, е положено през „септември 1910“. Зад тази изложба седяха усилията на Ина Бостанджиева като художник и на доц. д-р Благовеста Иванова в ролята ù на изследовател и куратор.

Именно по идея на Благовеста Иванова експозицията, подредена днес в залите на галерия „Васка Емануилова“, се превръща в част от изложбения план на Софийска градска художествена галерия. Неин е и кураторският поглед, а дизайнът е на Надежда Олег Ляхова. Изложбата бе открита на 16 септември и може да бъде разгледана до 29 ноември. Разказът е разгърнат в две самостоятелни зали. Първата от тях е посветена на самия Тръпко Василев и в нея освен информация за художника могат да бъдат видени оригинални негови творби и творчески опити. Сред тях е и интересен зимен пейзаж от 1910 г., който е и най-ранното, а може би няма да е пресилено, ако кажем, че е и най-умелото произведение на художника, експонирано в залата.

Никола Георгиев / Натюрморт с портокали, 1960-те 

В другото пространство пък са побрани оригинални творби на български автори като Никола Танев, Константин Щъркелов, Никола Петров, Петър Морозов, Борис Денев, Бенчо Обрешков и др., тоест все художници, които са свързани пряко с историята на Тръпковата галерия, където те са подреждали свои самостоятелни или са участвали в общи изложби. Разбира се, с тези произведения не се изчерпват имената на авторите, имали през годините свои изяви в галерията, която действително се превръща в едно от най-важните през второто и третото десетилетие на миналия век културни средища в столицата, а и в цяла България. Редом с творбите, за част от които в информацията към съпътстващите ги етикети не е указана датировката им (например при тези на Борис Денев), е интегриран и документален материал – фотографии и фототипно възпроизведени документи, от които научаваме други детайли за живота в Тръпковата галерия и отношенията на нейния собственик с отделни художници.

Разгледаме ли спокойно изложбата, няма как трезвият поглед да не съзре, че в така предложения ни от Благовеста Иванова експозиционен разказ присъства изключително оскъдна информация за Тръпковата галерия. Липсват любопитни подробности за устройството на тази частна институция, за нейните салони, за много важни изложби, които са подреждани в залите ѝ. Тези големи бели петна в иначе безспорно добре маркирания разказ, изведен визуално убедително,

създават усещане за незавършеност.

И ако тази незавършеност може да бъде пренебрегната, защото навярно е забележима само за един много малък сегмент от публиките – този на специалистите изкуствоведи, то не може да бъде казано същото за някои съдържателни неясноти и неточности.
 

Кога отваря врати Тръпковата галерия?

Според информацията, съпътстваща изложбата в галерия „Васка Емануилова“, Постоянната художествена галерия е открита през „пролетта на 1910 г.“, въпреки че в спомената по-горе постерна изложба бе указано, че това се е случило през „септември 1910 г.“. Ако трябва да сме точни – и двете посочвания са некоректни. Тръпковата галерия се явява на културната карта на София с официалното си откриване през ноември 1910 г. В пресата е разпространена информацията, че това ще се случи точно „преди обед на 28 ноември“. При това с изложба не на кого да е, а на един от първите български светски художници – Николай Павлович. Уточнено е дори, че откриването ще бъде направено от министъра на Народното просвещение Владимир Моллов. Ден след събитието, отново от пресата, научаваме, че „това се случи в присъствието на Царя и на много публика“.

Пак от вестниците и списанията разбираме още ред любопитни факти като този, че в галерията е имало три отделни салона – един за временни индивидуални изложби (т.нар. малък син салон и още два – за своеобразна постоянна експозиция, в която са обособени два самостоятелни отдела – за приложно и за изящно изкуство. Научаваме, че „наши декоратори украсиха трите салона с бордюри от плетеница – орнамент, третиран изобилно в старите български ръкописи, а днес предимно култивиран у нас като национален мотив. Особено малкият „син“ салон, наречен Баджов, на името на декоратора Ст. Баджов, със своята лека и приятна декорация е станал мил кът за всички любители на изящната интериорна украса и същевременно предмет за подражание на нашите бояджии-декоратори“. Получаваме сведения и за имената на авторите, които са включени в тази първа обща постоянна експозиция
в Тръпковата галерия, както и за наименованията на голяма част от творбите, с които те участват в нея.

За целите и задачите на Тръпковата галерия:

Друго нещо, което ми се струва важно, а също не е изведено в изложбата, подредена в галерия „Васка Емануилова“, е това за

обществените нагласи, свързани с появата на едно такова ново частно пространство като Тръпковата галерия

и нещо по-важно – за ролята, която се предполага, че тя изпълнява в сетнешния си етап на съществуване. Тази информация също може да бъде изведена от публикации, които са направени непосредствено след откриването на новото изложбено пространство. Според една от тях галерията „може да окаже голямо съдействие за развоя на младото ни изкуство, поради което трябва да бъде подкрепена както от обществото, тъй и от страна на художниците“. И още: „разкошно декорираните салони на помещението ѝ бяха препълнени с разнообразна публика – любители на българското изкуство – дошла да засвидетелства симпатията си към доброто начинание на художниците. Впечатлението, което посетителят изнася със себе си от галерията, е от най-добрите, тъй като в нея не липсва ни сериозност в избора на произведенията, ни разнообразие: тук участват с работите си почти всички софийски художници на двете дружества (вероятно става дума за Дружество на художниците в България и дружество „Съвременно изкуство“), също и някои от провинцията“.

Колкото до целите на галерията и възможните ползи от нейното създаване, те също са ясно артикулирани в пресата: „Значението на тая галерия е като обединител на всички представители на българското изкуство… Ние трябва да изтъкнем още както моралното, така и материално насърчение, което тя ще оказва в нашите стари и млади артисти, поставени в условия далеч отличаващи се от ония на по-културния Запад. Галерията представлява арена за най-благородно състезание между свободните творци – подготвители на родното ни съвременно изкуство, които в тая културна борба ще черпят пресни сили за непрестанно съревнование; от друга страна, тя ще служи като общително средство между художници и публика и същевременно като пазар, където любители и учреждения ще могат да правят избор при своите покупки. Най-после, всекиму са известни случаи, когато гости от провинцията или чужденци напразно търсят да посетят художествена изложба в София… Постоянната галерия идва да попълни тая празнина, като отваря завинаги своите двери както за всички посетители на София, тъй и за ония от публиката, които желаят да си отдъхват посред творенията на изкуството, пред които човек би могъл и да помечтае, и да мисли, във всички случаи да изпита макар и за минутка една душевна наслада. За оня човек, който още не е с възможности да разбира изкуството, галерията иде да послужи като учител, като възпитател.

Друга една задача, която си задава галерията, прави последната достойна за по-широко и по-сериозно внимание. Като определя централния салон за картини и скулптурни работи, вторият салон, декориран от Х. Тачев, е предназначен за изделия на приложните изкуства“.

Атанас Михов / Витоша 

Обръщайки се отново към изложбата „Първи художествен салон в София. 110 години от създаването на Тръпковата галерия“ и имайки предвид изведената от медиите информация, няма как да не забележим, че действително подредената в залите на галерия „Васка Емануилова“ експозиция е белязана от множество отсъствия. Всъщност приложното изкуство като важна част от живота на Тръпковата галерия е напълно маргинализирано. Не са фокусирани и редица други теми и въпроси, които да разкрият реалната роля на тази частна институция за развитието на художествената сцена в страната.

Приведените в залите документални фрагменти се явяват сякаш „случайно“ – привидно са подбрани при отсъствие на ясен смислов принцип, просто по личен вкус на куратора и поради това, струва ми се, не успяват да се превърнат в носител на същностна информация за Тръпковата галерия, която е основен фокус на изложбата. Неясна остава и логиката, по която са подбрани художествените творби, включени в изложбата – дали това са произведения, излагани в Тръпковата галерия през годините, или просто става дума за случайни картини, които са на авторите, свързани с живота на това културно пространство. Налице са и редица неточности – например в датировката на една от фотографиите и идентификацията на лицата, включени в нея.

Приведох всички тези бележки не за да омаловажа реализираната изложба, която безспорно има своите достойнства, най-малко заради припомнянето на делото на Тръпко Василев и основаната от него галерия, а защото те разкриват няколко симптоматични за българската изложбена практика характеристики. Характеристики, без чието преодоляване никога няма да сме в целта. Посочените отсъствия, неясноти и пропуски, поне така ми се иска да вярвам, са следствие от три основни неща: работа без изследователски екип, работа без ясна стратегия за кого се създава конкретният изложбен разказ и на трето място – работа на бързи обороти.

Не е тайна за никого, че в българската изкуствоведска общност работата в екип е изключително компрометирано от нея самата начинание. Отсъствието на ясна субординация на ролите в един екип и съответно задачите, които всеки включен в него трябва да изпълни, е довело до превръщането на кураторската работа в своеобразен „моноспектакъл“, в който

един изкуствовед е всичко – той е актьор, драматург, режисьор. Той иска да бъде егоистично пръв в откритията.

Разбира се, не липсват опити за екипна изследователска работа, но при тях често се случва личността, която ръководи проучването, да си присвои изследователските достижения на другите участници, които от изследователи се превръщат в обслужващ персонал.

От друга страна е липсата на ясно изведен отговор на въпроса кой е адресатът на изложбения разказ. Това демонстрирано отсъствие на отношение към публиките се превръща и в причина тези временни експозиции у нас да са неясни и да съдържат елементи, които само кураторът на изложбата евентуално разбира. А когато към всичко това се добавят и кратките срокове за изследователска и организационна работа, в които е заставен да работи един куратор, се достига до презентация на изложби, които са поредната пропиляна възможност у нас професионализмът да се установи трайно в музеите и галериите.

Пламен В. Петров