9 – 30 септември 2021
зала „Райко Алексиев“ – СБХ

Природата притежава силата да стимулира въображението и да вдъхновява. Изкуството интерпретира натурата. А гледките понякога ни впечатляват и заради сходството им с художествени произведения. Това преплитане е част от философията на изобразителното изкуство, залегнала в творчеството на редица художници. Един от изтъкнатите български живописци, творили през втората половина на миналия век, чийто път е екзистенциално свързан с тази идея, е Борис Ненов.

„Особеният интерес, който се създаде към живописта на Борис Ненов още с появата на ранните му творби и по-определено към великолепните пейзажи, изразени с проникновение, техническа вещина и пластическо разбиране, продължава и сега.“ Така започва текстът на известния критик Асен Василиев, който представя 54-годишния творец в албум на библиотека „Съвременна българска живопис“ (1975) от популярната поредица монографии на издателство „Български художник“, излизала през 70-те и 80-те години на миналия век.

В богатата и разнообразна библиография на художника изследовател Асен Василиев албумът на живописеца е по-скоро щастливо изключение, а Борис Ненов е може би единственият доста по-млад негов съвременник, имал привилегията да бъде обект на особеното внимание на авторитетния критик не само с дебютната си самостоятелна изложба (1966), но още с първото си участие в ОХИ през 1957. А това едва ли е случайно, предвид различните тематични насочености в основните трудове на изкуствоведа. Очевидно на изключителните качества на Борис-Неновата живопис се основава повишеният интерес на именития историк на изкуството. И наистина, ако се абстрахираме от няколко характерни за онова време шаблонни израза и задължителни клишета (все пак сведени до минимум), словото на Асен Василиев в албума изразява не само топло и откровено лично отношение, но и дава прецизна, вярна и обективна оценка на едно съкровено и самобитно творчество. Навременното признание все пак не издига Ненов до измамните висоти на лесната слава и не го вкарва в безизходния лабиринт на артистична суетност и гордост. Напротив!

Борис Ненов / Созопол, 1986

изкуството е огледало на човешката нравственост.

Пейзажният жанр и натюрмортът са най-малко подвластни на конюнктура и норми, зони в изобразителното изкуство, които мнозина художници неведнъж са припознавали като неприкосновени по пътя на своето същинско усъвършенстване, пространства на истинска независимост, благодатни територии за специалното отношение към свободата и възможността тя да бъде почувствана…
Експанзивните и витални платна като „Пейзаж есен“ (1965), „Аркутино“ и „След дъжда“ (1968), експресивните „Дюни“ (1970) и „Явори“ (1973), композицията с цветята в пръстената кана, поставена върху вития червен виенски стол (1972) недвусмислено доказват това и закономерно са сред избраните произведения, репродуцирани в албума на Борис Ненов от 1975.

Две десетилетия по-късно, през 1996 година, по повод поредната самостоятелна изложба и 75-годишнината на автора излиза каталог с кратък, но точен и съдържателен текст на проф. д-р Чавдар Попов, който описва художника Борис Ненов така: „Като чист живописец той се изразява само и единствено чрез цвета – с неговата пределна интензивност и звучност на багрената полихромия, с възможностите му за пряко внушение на емоционалното преживяване, с декоративното му великолепие.“

В това сравнително малко по обем издание са репродуцирани 25 пейзажа и натюрморта, рисувани между 1992 и 1996, с изключение на една по-ранна, отпечатана на първата страница на албума картина „Есен“ (1984), която по неописуем начин с динамиката на композицията, с категоричната конструкция на издигащите се в ракурс вертикали, със смелите следи от ударите на четката и цветността си напомня на импозантната фасада на катедрала. Преди това, още на корицата, ни посреща фееричен колоритен ансамбъл от различни по форма и тоналност петна в разнопосочни енергични мазки, композирани в детайла от картината „Хълм“ (1995).

„Умението да предаде и улови типичното в мотива – и като настроение и състояние, и като локална атмосфера – приема формата ту на успокоени, сравнително равномерно звучащи локални и изчистени цветови зони, ту на вихрени съчетания от топли и студени, разкриващи сякаш динамиката, скритата сила на терените – землищата, дюните, баирите, водната шир. Понякога ескизната темпераментност при полагането на мазката се възпроизвежда в разлятото петно, друг път цветните щрихи в особен, синкопиран ритъм изграждат пулсиращото пространство на неговите пейзажни образи.“ – И с тези свои думи Чавдар Попов за пореден път успява да навлезе дълбоко в невидимите словесни измерения на живописта на Борис Ненов.

Нещо любопитно за този период от творчеството на художника е връщането му към някои от по-старите творби, към които от дистанцията на поне едно десетилетие поглежда по нов начин, преосмисля ги и понякога ги преработва или доразвива. В резултат на тази интересна практика могат да се видят картини с две датировки като „Спомен“ (1979 и 1995), „Гора“ (1978 и 1992) и др.
Точен е Чавдар Попов и в оценката на типичните Борис-Ненови забележителни натюрморти, които определя като „синтезирани, декоративно изчистени и обобщени, изградени в духа на една своеобразна неоконструктивистична естетика, стоплена от тънко лирично чувство.“

Борис Ненов / Изложбата в зала „Райко Алексиев“

Моето пристрастие към живописта на Борис Ненов е от малко по-късен етап и е пряко свързано именно с първото впечатление, което ми направиха някои от тези негови емблематични натюрморти, а впоследствие и с възхитата ми от поразителните и вдъхновяващи, изведени почти до пълна абстракция пейзажи. Когато през 2003 в зала „Райко Алексиев“ по инициатива на Страхил Ненов беше организирана изложбата по повод 80-годишнината на неговия баща (посмъртна за съжаление), всички творби буквално минаха няколко десетки пъти през ръцете ми. Продължително време ги съзерцавах. И докато аранжирахме изложбата, и когато отново посещавах експозицията, многократно бяха пред очите ми. Накрая останаха завинаги в съзнанието ми като едни от най-красивите експонати в българската живопис. Серията „Импресии“, споменатата по-горе двойно датирана „Гора“, разнообразните варианти на „Зима“, циклите „Мотив“, версиите на „Дюни“, планинските изгледи, привечерите, баирите и хълмовете, рисувани в множество различни състояния, възторжено мултиплицираните, изведени до знаков образ вариации на натюрмортите с кани и лалета са само част от целокупното творческо наследство, завещано ни от Борис Ненов.

Във финалната част на своя текст Асен Василиев ни припомня изречената от Борис Ненов фраза:

„Който не е готов да се преклони пред красотата, не е способен да я покаже…“

Пропито от чувството за хармония и изящество, цялото негово творчество е потвърждение за искреността на тази мисъл. С изкуството си Борис Ненов не само създава красота, но и успява да я превърне в споделено послание.

Любен Генов