Как се стига от Монтана (някогашна Кутловица, Фердинанд, Михайловград) до Британския музей? Как художникът, пробвал се в почти всички възможни техники и форми на визуалното изкуство, открива себе си в пространството на словото? Не зная дали сам Теодоси Антонов може да отговори на тези въпроси. Аз също се затруднявам. Във всеки случай с всичко, създадено от него през годините, той е доказателство, че това е възможно и че човек наистина е необхватна вселена.

Мисля, че Теодоси е белязан от своето време. Когато навлиза в изкуството, естетиката на 60-те години вече е отхвърлила догмите на соцреалистическата изобразителност. Наложила е култа към чистата пластика и това слага печат върху цялото негово поколение завинаги. Медалната скулптура, с която свързваме най-вече името му, е образец на синтетичен лаконизъм, изискана линеарност и душевна концентрация. В малкия размер той успява да вмести толкова вибрации, колкото въображението му е родило. Не случайно тези камерни шедьоври са били оценени и разчетени като човешки послания в най-престижните световни музеи.

Но овладял майсторството във визуалния знак и достигнал съвършенство в него, Теодоси Антонов не се спира. В него сякаш бушуват стихии, които търсят други простори. Такава е неговата поезия. „Завръщането на конете“ е завладяваща стихосбирка – колкото структурно изведена и точна, толкова поразяваща с кавалкадите от метафори и прозрения, от внезапни пориви и изненадващи състояния, които буквално те омагьосват и ти оставаш да кръжиш в тяхната орбита. А по това време излизат на бял свят и първите му прозаични книги. Как са се появили? Може би във влаковете, които Теодоси буквално е обожествил. Какво ли не е видял и чул той там! Имало е и има и други пишещи художници. Но прозата на Теодоси Антонов е нещо особено. Разказите му са къси, спонтанни, загребани от живота. Те лежат някъде между битовата скица от делника и притчата. За мен този свят е непознат. Никога не съм се срещала с тези пластове от българския живот. Затова образите му ме интригуват и ме карат да се замислям по друг начин

за човека и за неговото място тук, на земята.

Не говоря за стилистика, а за характерна чувствителност. Тук сигурно си казва думата и северозападният корен. И няма как да не изплува името на земляка му Радичков. Спрямо пресованата закованост на медалните му пластики прозата на Теодоси Антонов е освободена от формални ограничения и се развива в някакъв задъхан ритъм. Теодоси Антонов отбеляза своята 75-годишнина с изложба и с две нови книги – „Моите влакове“ и „Химия на веселието“. И става ясно – той е както преди на коня. Коня, който никога не е яздил, но който се носи през цялото му творчество – като вихър, управляван от неведоми сили.