14 януари – 2 февруари 2019 г.
галерия „Контраст“, София

Момчил Мирчев е нарекъл своята изложба „Структури“. Зад това донякъде абстрактно заглавие виждаме актуални прояви на неговото творчество, и по-специално част от нефигуративните му пластики, които представляват особен интерес.

Познавам пътя, по който преминаха търсенията на младия скулптор. Включените в настоящата експозиция обекти, своеобразни архитектонични структури, които са естественият резултат от досегашните му занимания с фигурата, са логично продължение на тази линия в неговото творчество. Поначало скулптурата, това е общоизвестно, за разлика от живописта и от някои други видове пластични изкуства, по условие, по презумпция, се съсредоточава във фигурата, по-точно в човешката фигура. В това отношение Момчил извървя доста сложен и интересен път, който свидетелства за много задълбочена работа върху структурата, върху конструкцията, върху функционирането и логиката на изграждането и на развитието на движението на човешкото тяло в тримерното пространство.

Мисля, че представените в изложбата обекти са естественият резултат на неговите търсения в областта на фигуративното, преминаващо отвъд собствените си конвенции. Най-важното е, че той успя да осъществи една своеобразна метаморфоза в еволюцията на определени принципи на формоизграждането на фигурата Тази метаморфоза преминава последователно от фигуративното към архитектоничното, към нефигуративното, към абстрактното. В този смисъл, разбира се, мотото „Структури“ напълно съответства на съдържанието на изложбата. Търсенията на Момчил Мирчев, както и резултатите, до които достига, са свързани с извличането на определена вътрешна логика на основата на последователни формоизграждащи принципи. Той се стреми да постигне една „формулност“ на функционирането на пропорциите, на баланса на обеми в пространството (вътрешни и външни пространства на обекта). Така обектът се превръща в стройна и завършена архитектонична конструкция.

Другото, което прави впечатление, е „двойната“ оптика на възприемане и на „прочит“ на творбите. Известният немски изкуствовед Алоис Ригл говореше навремето за осезаема и за оптическа форма на възприемане, за близка дистанция в първия случай и за далечна дистанция във втория. Когато гледаме произведенията на Момчил Мирчев отблизо, ние оценяваме качествата на обработената материя, на фактурата, на спецификата на материала. Неслучайно те са в керамика, а две от последните му работи – в дърво. Що се отнася до оптическия принцип, скулпторът се старае и успява да създаде много убедителни и раздвижени силуети. Силуетът е това, които възприемаме от дистанция. Предимствата на триизмерната форма, разбира се, се състоят в това, че можем да сменяме гледната точка и да умножим сякаш до безкрайност сумата от тези силуети, които изграждат някаква цялостна представа за творбата. Така че от дистанция в известен смисъл ние „елиминираме“ фактурата и материала, но пък остава чистотата и лаконичната изразителност на формата.

Момчил Мирчев желае да изведе пластиките си до ясен и категоричен знак. Ето защо той не прави многофигурни произведения или съчетани, многосъставни композиции, а се съсредоточава в единичната фигура и с това се опитва да я изпълни с

максимално вътрешно напрежение.

В този смисъл неговата изложба потвърждава една много добре известна максима (не съм чул някой да я е оспорил), че за да стигнеш дотук, трябва да минеш през всичките букви на азбуката, през всичките елементарни „единици“ на изказа, за да навлезеш в зоната на по-сложните „фрази“ и „абзаци“.