Пътят, който творецът изминава при реализирането на едно художествено произведение, е по-дълъг или по-кратък, лъкатушещ, неясен или познат, но всеки път – различен. Още в началато на този път стои един съществен избор, който ще предопределя цялата сетнешна материализация на произведението: изборът на материал. От една страна стои самият избор, една най-подходяща материя, която ще бъде в състояние да въплъти мислите, желанията, стремежа, идеята на твореца, да материализира пълнокръвно неговото послание. Този избор в някои случаи е, така да се каже, наложен от вековни традиции в изкуството или е резултат от творческа инерция; друг път се явява иновативно откритие и неочакван експеримент. От друга страна застава съпротивлението на материала, което превръща всяко създаване на художествено произведение в поредица от малки битки, отвоюващи живота и правото на битуване на бъдещата творба. С други думи, реализирането на една творба е дуел на твореца с материята, едно овладяване и опитомяване на материята. За зрителя, възприемащ завършеното произведение, този избор и тези съпротивления остават някак скрити, някак предопределено направени и преодолени. За зрителя съществува самото произведение, с неговите качества, постижения или слаби моменти, но трябва да подчертаем, че всички тези аспекти до една или друга степен се определят от избрания материал. Той би могъл да разкрие максимално художествените измерения на творбата, но същевременно би могъл да ги удави в невъзможността да бъде вместилище на конкретната творческа идея.
Различните видове изкуства в различна степен разкриват колебанията на твореца по отношение на избрания материал. Плътността на температа в една икона допълва (едва ли не) семантиката на образа. Опозицията маслени бои/акрил се превръща в материализация на опозицията класика/съвременност. В този план може да се мисли за едно канонизиране на материята.
Рисунката предоставя огромни възможности по отношение на материала. Тя може както силно да се доближава до живописта, използвайки акварел, или до графиката, така и ясно да се разграничава от тези два вида изкуство и да съществува в един самостоятелен свят. Понякога си мисля, че именно възможността за смесване, експериментиране с толкова разнообразни по своя характер материали дават на рисунката една особена свобода.
В скулптурата използваният материал дава много и различни перспективи за въплъщаване на творческата идея. Това до голяма степен се дължи на огромното разнообразие на материали, сред които освен класически има и много неконвенционални материали, намерили място в съвременните форми на изкуство. В историята на изкуството отделни произведения добиват огромно значение и се превръщат едва ли не в символи на цяла епоха. Може би първите образи, които изникват в съзнанието при мисълта за Античност или Ренесанс, са фино полираните мраморни повърхности на ключови за епохите скулптури. Меко издълбаните форми в дърворезбата напомнят потъмнелите икони и пластиката на възрожденските иконостаси. Ето защо може да говорим за семантика на материала, предопределена от конотациите му с определен период, течение или явление в изкуството. Тя допълва чувството за монументалност или кавалетност на произведението, статичност или движение, усещането за дистанция, пластичност, интимност, тотем, домашен уют… Така самият материал вече несъзнателно поражда у зрителя – ако си позволя да използвам горните два примера с антична скулптура и възрожденски иконостас – усещане за класика или олтар, храм, свещен образ.
Обществото, бидейки материално общество (и човекът, бидейки материално същество), проявява определен фетиш към материята. Този аспект в изкуството автоматично определя едни материали като благородни и вечни, а други като „работни“, крехки и оттам нетрайни. Отново фетишът към материята може би диктува една мимикрия на материала, или иначе казано – проява на имитативните възможности на един материал, който чрез патина или специфична моделировка се опитва да бъде друг, благороден.
Бих искал да завърша с един цитат от Микеланджело: „Художникът не е родил идея, която в мрамор да не е стаена, ала ръка, на разум подчинена, единствено познава път до нея.“
