8 април – 8 май 2025, ГХГ – Пловдив
фестивал „Арт позитив“

Седмица след откриването на изложбата „Прозрачно“ в галерия „Капана“ към Градската художествена галерия – Пловдив, посещението на експозицията би могло да се определи като „рехаво“. Това, разбира се, може да се дължи на множество причини: например, че мнозина работят през делничните дни; че хората са се възползвали от предстоящия празник и са си взели допълнителен отпуск; както и неразполагащото (доскоро) за разходки пролетно време, което не би следвало да се изключва като фактор. Освен това тъмната атмосфера в експозицията би могла да заблуди минувачите, че галерията всъщност не работи.
Каквито и да са причините за не толкова високата посещаемост на тази изложба, това е тема, която не вълнува нейното съдържание. Относно него интересът и впечатленията са разнородни, което би могло да се нарече естествено за пловдивската аудитория.

„Прозрачно“ е 18-ото издание на проект „Арт позитив“, организиран от сдружение „Изкуство днес“. Темата, както заявяват организаторите, „предлага безкрайни възможности за изследване и изразяване. Тя може да бъде разглеждана буквално – като физическо качество на материалите, и метафорично – като символ на откритост, истина или уязвимост“.

Безспорно твърдението е вярно и заглавието провокира интерес. Как участващите артисти са успели да изтълкуват и съответно изкажат разбирането си за „прозрачно“ е въпрос, който представлява интерес от художествена гледна точка. Като такъв на него трябва да бъде даден възможно най-обширен отговор.
В цитата бе изтъкнато, че прозрачното има две основни линии на разглеждане – буквално и метафорично. Това са и подходите, които художниците в изданието са използвали за своето тълкуване на темата. Произведенията съответно биха могли да се разделят на две групи – буквални и метафорични.
Участниците в тазгодишното издание наброяват общо 24, като значителна част от тях са утвърдени за пловдивската сцена артисти. Повечето са предпочели поради една или друга причина буквалния прочит на прозрачното. Това, разбира се, не носи оценъчен характер – авторът има свобода на изразяване!
Множество от произведенията съдържат прозрачни материали, с които изказват своите послания. Така например Яна Костова със своята творба „Чиста истина“ използва стъклото като материал. Приложният характер на произведението съдържа в себе си традицията и естетиката на този тип изкуство. Представлява стъклен съд в който са поставени натрошени стъкла, които заедно създават конкретна форма Важно е да се изтъкне опитът, който авторката прави, като поставя „Чиста истина“ за заглавие на творбата си. По този начин тя се опитва да ѝ придаде част от метафоричното значение на „прозрачното“. Така въпросната „инсталация“ (както е определен от авторката типът на произведението) може да придобие по-дълбоко значение. Въпреки това, изключвайки общите смислови прилики от причинно-следствения характер на понятието за истина, която понякога боли, и материалът стъкло, който прорязва и по този начин физически боли, своеобразната творба от приложен характер не успява да навлезе в „по-дълбоки води“. Или иначе казано, опитът на Яна Костова да създаде произведение от хибриден характер, използвайки буквално прозрачни материали, с които да придаде метафоричен смисъл на работата си, не успява да напусне повърхностното значение на „прозрачно“. Редно е да се отбележи, че това все пак е една от творбите в изложбата, която поставя акцент и прави впечатление.
Друг буквален прочит на темата е направила артистката Миа Новакова. Нейните фотографии, озаглавени „Потоп“, „Жълта стая“ и „Вече няма шум“, представят на посетителя интериорни пространства, чието съдържание е покрито с ефирни пердета или прозрачни найлони. Този подход за изразяване на „прозрачно“ следва да определи характера на работата отново като хибриден. Това е така, защото чрез подобен тип покриване на мебелите, пространството не „прикрива“, а „разкрива“ духа на атмосферата. Ако завивките на леглото се използват за покриване на невинното тяло на човек в състояние на сън, както и неговото „закриване“ в интимен момент, то самото легло, като олицетворение на място за такова състояние и съответните актове, бива допълнително настилано с покривала, когато не се използва. По този начин леглото добива един сакрален пространствен елемент в стаята, наречена спалня – то става местоположение за интимни моменти. В произведенията на Миа Новакова би могло да се открие точно обратното значение. В нейните фотографии спалнята прозира. Чрез прозрачното покривало авторката всъщност подчертава ефирното състояние на сън, в което човек се носи в даденото пространство. Покритите с прозрачен найлон стаи, които художничката представя, са буквален подход към темата, но начинът, по който е използван материалът, улавя ефирността, която поетичността на „прозрачното“ носи. Ето така творбите на Миа Новакова придобиват хибриден характер. В действителност произведенията на тази артистка са едни от най-знаковите за тазгодишното издание на „АРТ ПОЗИТИВ“.

Следващият буквален метод, чрез който авторът е изразил своето виждане за „прозрачно“, е на Явор Костадинов. Неговите „Прозрачни следи“ представляват висящи в пространството акрилни панели и стъкла, върху които художникът е рисувал. Макар и буквален в своя прочит, авторът успява да добави допълнително метафорично значение чрез играта на светлина, която пресъздава образите на панела. Въпреки това, подобно на Яна Костова, произведенията на Явор Костадинов не успяват да напуснат пределите на повърхностния замисъл на „прозрачно“.

Това, на което трябва да се обърне допълнително внимание, е нещо друго. Макар рисунките върху стъкло и акрилни панели на Явор Костадинов да представят една своеобразна форма на живопис, те успяват да хвърлят поглед към една друга, наскоро изразена практика в графиката. В изложба на Милко Божков в СБХ от миналата година, авторът беше експонирал свои плочи, отдолу под отпечатъците си, като по този начин той не само направи визуална демонстрация на печатното майсторство на графиката, но представи своите плочи като самостоятелни произведения на изкуството. По подобен начин младият график Антоан Стойков също беше експонирал своя плоча в наскорошно издание на Дружеството на пловдивските художници. Това е подход, който до скоро не беше използван и чисто експозиционно разкрива нови начини, по които може да се разгледа процесът на създаване на графичен отпечатък.

Последният буквален прочит на „прозрачно“, на който ще се обърне внимание, е на една авторка, чието име не е сред „обичайните заподозрени“ в изданията на „АРТ ПОЗИТИВ“. В действителност артистката Ваня Вълкова не прави впечатление с ежегодни участия в този проект. Дали заради това, или пък тази причина няма никакво значение, нейната творба, с която изложбата приключва своя визуален наратив, в дъното на втория етаж на галерия „Капана“, създава силни впечатления сред посетителите. Произведението „Архитектурно тяло“ е може би единствената буквална прозрачна творба, чиято естетика не цели да улови метафорични значения. Единствено и само чрез висящи в пространството плексигласови прозрачни плоскости тя прожектира през тях физически изградени конструктивни елементи. По този начин светлината, пречупваща се през плоскостите, успява да „фрагментира“ прозрачното, като му придава конструктивен елемент. Това е, както сама твърди художничката, „динамична скулптурна композиция“, която показва сериозно разбиране за деконструкцията на предметността, чието естество, в контекста на прозрачното, е нематериално. Или иначе казано, в това произведение чрез буквалния подход на плексигласовите плоскости се добива внушението за елементите, които изграждат прозрачното в пространството. Тази творба е своеобразен и, без съмнение, добър опит за „дисекция“ на абстрактното.

Що се отнася до метафоричните тълкувания на „прозрачното“, в експозицията има две произведения, които заслужават своето внимание.
Може би най-успешното тълкуване на „прозрачното“ за тази изложба, в метафоричен смисъл, би могла да се определи творбата на Велина Христова. Нейното „Прозрачно-огледало“ е инсталация, представляваща прозрачни плоскости, върху чиято повърхност са изписани епиграми от двете страни. Освен тях има и трета, „скрита“ страна, изписана с невидимо мастило. За този скрит прочит авторката любезно е поставила като помагателен инструмент за инсталацията по два фенера на всяка от колоните до нейните творби. Определено оригинална като идея, нейната игра с прозиращата повърхност напомня на поетичната книга на френския поет Реймон Кьоно от 1960 г. – „Сто хиляди милиарда поеми“. Книгата представлява 10 страници с 10 различни сонета. Ритъмът, стъпката и римата на всички 10 са едни и същи, но всеки един ред е разрязан отделно, което означава, че всички 14 реда на всички 10 сонета могат да се комбинират по различни начини.
Разбира се, Велина Христова не си позволява да изгуби толкова много от времето на всеки посетител, и нейните двустишия са далеч по-малко на брой. Но, прозирайки през плоскостите, всеки зрител би могъл да свърже двулицево ново двустишие, а ако вземе фенера, ще може да добави невидимите редове към видимите.

От друга страна, на това произведение би могло да се придаде и един по-архаичен характер ако то бъде разгледано като палимпсест. Това е писмен паметник, чийто първоначален текст е заличен, за да се използва пергмантът втори път. По следите от старото мастило първоначалният текст се разчита с цветоотделителна фотография. В своето естество, творбата на Велина Христова съдържа подобно многопластово съдържание, имайки се предвид написаните с невидимо мастило стихове, върху плоскостите. Освен че произведението е находчиво и занимателно, то съдържа и поетичния смисъл на „прозрачното“, което прави творбата наистина оригинална в метафоричен смисъл.

Не толкова сполучлив опит, но все пак с метафоричен аспект, е живописта на Елена Франсис – „Прозрачност 1“. На велатурно изграден топъл фон централно е поставен ескизен торс. Поставяйки измеренията на „прозрачното“ под въпрос, творбата оставя на зрителя плод за размисъл, но посланието, което носи, не достига под повърхността.

Последното изречение би могло да обобщи цялостно всички останали произведения. Неупоменатите автори, участващи в изложбата, някак не успяват да изградят завършено послание в своите творби. Сякаш в търсения си, те не съумяват да стигнат до край. Естествено, всяка една работа в експозицията има своя принос към общия визуален наратив, но самостоятелно не поставя знаков акцент. Липсват множество задълбочени търсения, а не би било излишно да се спомене и че, що се отнася до конкретни произведения, тяхната препратка към „прозрачното“ е насилствено конструирана с цел самата творба да се впише в изложбата.
Илюзорното, което „прозрачното“ може да отрази, както и ефирността, чиято поетичност значението на думата носи, са акцентите в някои творби. Въпреки това, търсенето на артиста може и опитва, в други произведения, да отиде отвъд тези смисли на „прозрачното“, като по този начин експозицията обогатява своето послание чрез различни изразни средства в сферата на визуалното. Оказва се, че „прозрачно“ е тема, чиято непредметност сблъсква със сериозни затруднения съвременния артист в неговия опит за изразяване.
Дали „прозрачно“ е само повърхностна действителност би могло да се зададе като въпрос и що се отнася до конкретния пърформанс, който се случи по време на откриването на изложбата от Емил Миразчиев. Това, че нещо е станало причина да бъде обсъждано, далеч не би следвало да означава, че въпросното събитие притежава „качествен“ характер. Не че това изпълнение не прикани минувачите да посетят изложбата, но дали в крайна сметка някой от зрителите потъна в дълбините на „прозрачното“ или напусна залата така, както отминава един прозаичен ден?

Ангел Стойчев