22 октомври 2020 – 23 януари 2021
Изложбена зала „Райко Алексиев“ – СБХ

Куратори: Станислав Памукчиев и Петер Цанев

Понякога изкуството поражда въпроси, продиктувани от желанието на окото да вижда това, което не може да бъде видяно. Този взор към невидимото конструира присъствия, които правят възможни появите на непостижимото и необятното. Най-опияняващата фикция на изкуството е визуализацията на невидимите, енигматично закрити съдържания. „Визуализацията“ предизвиква интереса на философи, теолози, хора на изкуството, психолози, невролози, като придобива полемични асоциации, които я разграничават от понятия като въображение, ментален образ или халюцинации.

Опитите за проглеждане в невидимото минават през свръхсетивното и извън-опитното, през непосилното усилие на: взиране в бездната на пространството; в мрака на времето и безвремието; обръщане нагоре и поглеждане лицето на бога; потъване в себе си, в бездната на психичното и екзистенциалния мрак; среща с феноменологичното, с чудото на сътворението; взиране в нищото, празното, отсъстващото; изправяне пред безпределността на научното; разтваряне в сянката на изкуството. Независимо от днешната разширена употреба на думата „визуализация“ в глобалната съвременна култура

нещо от нейната първоначална връзка с присъствието на невидимото се запазва.

Нещо, което може да открием като вечен стремеж на изкуството да се превръща в прозрачна медия и прозорец към невидимото.

Станислав Памукчиев  / Нощите, 2016 (ляво); Петър Дочев / без заглавие, 1990 (дясно)

Изложбата обхваща исторически период от точно 100 години. Най-ранната творба в експозицията е създадена през 1920 от Николай Райнов, а някои работи са специално проектирани, за да бъдат реализирани в галерията само дни и часове преди откриването на изложбата. Със свои произведения участват 32 български художници, които са представители на различни поколения (шестима от тях са избрали да бъдат част от колективната творческа идентичност на две арт групи – 7+1 и „Съпромат“). Някои от художниците като Николай Райнов (1889 – 1954) и Жорж Папазов (1894 – 1972) са свързани със световния модернизъм от първата половина на ХХ век – съответно с модерния теософски мистицизъм и сюрреализма, а други като Петър Дочев (1934 – 2005), Иван Георгиев – Рембранда (1938 – 1994) и Васил Симитчиев (р. 1938) работят паралелно с развитието на постминимализма, неоекспресионизма и концептуалното изкуство, характерни за последните три десетилетия на ХХ век. Без това да е цел на проекта, присъстват автори, родени през 1940-те, 1950-те, 1960-те, 1970-те и 1980-те години, а най-младите художници са родени в средата на 1990-те. В изложбата могат да бъдат видени рисунки, живописни картини, скулптури, обекти, инсталации, видеотворби, интерактивни и перформативни ситуации, но най-важното в тази изложба е това, което е най-трудно да бъде видяно, а именно възможностите за визуализиране на невидимото.
 
 

+++

Жорж Папазов  / от изложбата

+++

Да направиш невидимото видимо...!?
Оксиморон или етимологичен пинг-понг? 

Да накараш невидимото да заговори и да заглуши видимото! От години тандемът Станислав Памукчиев и Петер Цанев хвърля ръкавица на изкуствоведската гилдия, без да има кой да я поеме от колегията. „Невидимото“ безусловно разтърсва всеки изкушен зрител и събира предимно млада аудитория, което е още един показателен сигнал за успеха на кураторите, явяващи се и педагози в Националната художествена академия. Аналитично осъзнали целите си, те умишлено рискуват с обемността на понятието и неговата дълбинност. Вторично, по отношение на видимостта „Невидимото“ кокетира с най-авандгардното си измерение – на виртуалния свят, в който съществуват хората. По време на вернисажа Станислав Памукчиев бе напълно обсебен от младите си последователи. Невидимото е в подчинена същност от реалността, която винаги ще си остане радикален терен за визуалните изкуства.

Вито Валентинов / Conscions Recollection III (детайл)

Днес конкуренцията на визуалното потвърждава тезата за някогашната фалшива заплаха от фотографията над живописта. Сбъдва се тъкмо обратното – живописта опложда фотографията и киното необратимо. Личният творчески опит и рутина дават опора на кураторите при подбора на автори с оригинална гледна точка, които се сливат в картина с множество акценти. Силен, тежък и дълбок е наративът на динозаврите – Жорж Папазов (рядка находка), Петър Дочев, Иван Георгиев – Рембранда, Лика Янко. Петър Дочев е фигура с особен принос за развитието на нашето ново изкуство, обогатен с опита на парижката школа. Последния път, когато с Димитър Грозданов го видяхме в тази зала, майсторът, въоръжен с брадва, излъскваше повърхността на прословутите си графитни плочи. Неговата техника от споен със смола графит до твърд монолит от тази сакрална материя отпраща директно към възникването на материята. Петър Дочев направи от своя визуален език индивидуална система, в която изкуството е радикално средство за познание. Сега авторът е представен от черни и златни квадрати с дълбана окръжност. Ефектът резюмира цялата изложба – в рядката картина на Иван Георгиев – Рембранда и съвсем осезаемо в металната картина на Емил Попов.

Станислав Памукчиев (ляво), Петър Дочев / от изложбата

Корифеите: Водеща фигура в съвременната българска скулптура, Емил Попов отдавна показва метални картини (изложбата „Информално“ с куратори Б. Климентиев и Д. Грозданов, 2006, установи осезаемо пластична тенденция в неговото юративно изкуство). Към тази тенденция принадлежи и Иван Русев, който също е със затвърдени позиции в българската скулптура. В изложбата участват и кураторите: Петър Цанев с фотоминиатюра на осъществен в натура натюрморт; Станислав Памукчиев в естакада от черни фунии сякаш илюстрира черни дупки, които всмукват Вселената.

Най-радващото условие на изложбата е, че дава терен за изява на съвсем млади автори и обещаващи имена, които манифестират свободно идеите си. С видео се представя Калина Димитрова, която събираше вниманието на най-младите зрители. Поставено в позиция като продължение на пода, съществуваше и възможност да се ходи по тази неестествена основа. Затова пък една от най-хубавите пластики (пърформанс) e колона с отсечена на нивото на човешката глава основа. В отвора всеки зрител застиваше, за да усети непосилната лекота на битието. Работата на група „Съпромат“ (Михаела Добрева и Борис Денев) е сигурен знак на нови и обещаващи дарования, което ще защити блестящо развитие в бъдеще. Антипод в изложбата е черна колона, която всъщност е лишена от монолитност, тъй като е изградена от платна подобно на параваните във входния коридор на галерията, от които е изграден лабиринт. Бикът и нишката на Ариадна отсъстват, но авторите безпогрешно водят зрителя в малката зала, чието вътрешно пространство се е люшнало извън вертикала. По стените на голямата зала е представен емблематичният художник Филип Попов, който направи от машинните чертежи и схеми свой извор за вдъхновение. Неговото участие ми напомни една рецензия на мои фотоси от САЩ, направена от критично настроена персона, която твърдеше, че американската архитектура наподобява транзистори, без да съзнава колко близо и колко далеч е от истината. Всъщност позиция на изказа е типичен знак на цялата изложба, която фиксира директно идеите на отделните автори.

Под мотото на Жорж Папазов от 1951 се обединяват 29 имена с впечатляващ синхрон и съзвучие. Особен ефект има най-минималистичната работа – на Галя Благоева, съставена от четири метални рамки, поставени под наклон на стената. Неволно си представих моя блок в „Обеля“, снабден с подобен растер на фасадата, което тази грозна архитектура изисква, за да бъде преобразена в радваща окото видимост. Рискувам да пропусна участието на Жорж Папазов. Нашият френски абстракционист и сюрреалист присъства със своя мистична картина. През 2000 с директора на ямболската художествена галерия преведохме и раздадохме 500 екземпляра от книгата на Папазов „Паскин, Паскин, жив съм“, пресъздаваща потресното самоубийство на родения във Видин художник. В една зловеща нощ под влиянието на абсента и кокаина той прерязва вените си, за да рисува с кръв по стените. (Изобщо ямболци има с какво да се похвалят – освен Жорж Папазов там е роден и живял Кирил Кръстев, космополитна фигура, кореспондирал лично с Маринети и също така изкушен от рисуването художествен критик, чиято работа бе закупена на безценица от Стефан Данаилов на първия търг на авангардното изкуство, организиран от Димитър Грозданов и Нада Нешева в НХГ през 2007).

Открояващи работи представят Атанас Парушев и Васил Симитчиев (от години жител на Малмьо, създал алтернативен академичен факултет в Швеция и един от най-типичните български последователи на Йозеф Бойс). Сред множеството успешни произведения се отличават творбите на Вито Валентинов, Йордан Кацамунски, Кирил Кузманов, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Стоян Дечев, Христо Антонов, Цветан Кръстев, Ивайло Аврамов, Даниела Ляхова, група „7+1“ и Георги Георгиев – Jorrras.

Невидимото  / поглед в изложбата

Без да съм изчерпал проблемите и животрептящите въпроси, които отекват в изложбата, съм убеден, че тя хвърля мост в бъдещето на пластическото мислене, което ще наложи идващото поколение художници, при това изпреварващо сериозно обществено-политическите и социокултурни процеси в страната ни. Спрямо видимото невидимото изглежда направо незначително. Но така ли е всъщност? Видимото съдържа невидимото. Злото и смъртта са невидими, любовта и смъртта са невидими, човешките чувства и емоции са невидими, човешките мисли и съзнание са невидими, Ковид-19 е невидим, но... над всичко. Видимото изразява невидимото, но само в невидимото присъства човешкото въображение, тоест отначало докрай то прераства в най-висшето човешко състояние – Изкуството.

+++

Участници в изложбата

Атанас Парушев, Васил Симитчиев, Вито Валентинов, Галя Благоева, Георги Георгиев – Jorrras, Група 7+1, Даниела Ляхова, Емил Попов, Жорж Папазов, Ивайло Аврамов, Иван Георгиев – Рембранда, Иван Русев, Йордан Кацамунски, Калина Димитрова, Кирил Кузманов, Красимир Добрев – Доктора, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Лика Янко, Петер Цанев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.