Като журналист моята задача е да защитавам достоверността в ущърб на въображението. Като писател – да подклаждам напрежението между факта и фикцията и да го освобождавам… Години смятах, че фактите и фикциите са врагове. Днес обаче за мен въображението е част от действителността – приятелски огън срещу нея. Тези противоречия са моят личен спор за реалността.

Затова и на два пъти се ангажирах с мащабната, двучастна изложба на кураторите Станислав Памукчиев, Петер Цанев и Кирил Василев „Спорът за реалността“ – и като автор на пространен разговор с тримата, публикуван в бр. 3/ 26 януари 2018 г. на вестник „Култура“ под заглавието „И екзистенциален ужас, и карнавал“, и като водещ на разговор с тях и публиката при представянето на книгата, сумираща резултата от техния проект, в галерия „Структура“ на 12 юни т.г. Интервюто продължи като подиумна дискусия, защото сложното богатство, вече пренесено в изданието на „Сиела“, предполагаше още въпроси – и нови отговори. Що е то реалност и съвпада ли тя със съвременността? Може ли един млад художник да твори, ако не знае какво, по дяволите, са кутиите Брийо?! Дали заглавието на изложбата не е лирически капан, в който общуват помежду си автори и куратори? И изобщо колко реалност има тук, сред нас, в нас – в една по същество твърде имитативна спрямо имперските подвизи национална култура. Имитативна и в литературата, и в изобразителното изкуство, ако изобщо днес мога да си служа с това демодирано словосъчетание. Дискусията се състоя в знаковото отсъствие на изкуствоведската колегия – аз поне разпознах двама-трима души в аудиторията, които внимателно могат да контекстуализират актуалния спор за реалността в спор за миналото. А и доколко изобщо това е спор, след като Памукчиев, Цанев и Василев бяха свързали творци/произведения, които не желаят да имат нищо общо помежду си, в смислови архипелази.

И както сполучливо отбеляза проф. Памукчиев, почитателите на акад. Светлин Русев изневиделица ще попаднат на творбата на Rassim – и обратното. Защото, ако перифразирам прочутите стихове на Дън, художникът не е самотен остров в океана на нищото. Всички много повече си приличаме, отколкото се различаваме помежду си. „Имах сурат“ да говоря, да питам, защото към този момент около мен лично висяха работи на „колегите“ писатели Крум Кюлявков и Ламар, на двойния агент на литературата и изобразителното изкуство Николай Райнов… И изобщо не предполагах, че около нас – млади и стари, художници и литератори – се разиграва автентичният спор за реалността. Честно казано, не ме интересува доколко произведенията в колекцията на един рекламен гуру са фалшификати – за мен големият проблем на какви културни комплекси относно реалността и съвременността се основава необходимостта ни да представяме като творби на високата българска култура от миналото пишман подражания на масовата западна култура от настоящето.

Струва ми се, че „Спорът за реалността“ на кураторите Памукчиев, Цанев и Василев дава много отговори как живеем. Твърде болезнени отговори в културна среда, за която искреност и добросъвестност вече са мръсни думи. Прочее, две работи от „Спорът за реалността“ не ми излизат от главата и брутално чегъртат сърцето: „Захапка I“ на Динко Стоев (ей така сериозният автор захапва реалността) и „Цар“ на Стоян Дечев (не видях ли тази работа, изложена под стъклен похлупак в археологическия музей на Казанлък, пък и в Народното събрание)…

Марин Бодаков