За критиката

Редакцията на бюлетина на СБХ публикува мнения и критически коментари, като не се намесва в тяхното съдържание и така информира за различни гледни точки към проблемите на изкуството днес. 

Дебатът за критиката в изкуството като че ли е затихнал в последните години. Началото му може да се потърси в периода между двете световни войни, когато писатели, театрали, художници разпалено коментират и не крият своето неодобрение относно някои творчески изяви. Тази бурна критическа страст е типична за времето, когато не само в печата, но и лице в лице са изричани остри, дори осъдителни квалификации за най-новата творба на идеен опонент, конкурент или просто антипатичен автор. В такава среда не само положителната рецензия, но дори добра дума и похвала от страна на именит съвременник са имали тежестта на обективна професионална оценка.

Век по-късно, в периода на дългия преход, критиката до голяма степен е поела и функциита на куратор, пиар и съучастник на отделни автори и групи, а диалог между критиците на практика не съществува. Извън публикациите в научните форуми и издания, които са по-скоро стъпки за трупане на академичен престиж и кариерно развитие, средата за анализ на изкуствата все повече залинява. В следващите броеве ще публикуваме и други статии по темата. 

+++

Ще си позволя да бъда откровен, нещо, което все по-малко ни се позволява, защото, ако дръзнем да бъдем честни и прями, да назоваваме нещата според начина, по който мислим, то рискуваме да попаднем в хватката на живите „първокласни“ умове от собственото ни настояще. Рискуваме да се превърнем в изключение, но не защото сме изключителни, а поради щото сме отказали да бъдем ласкатели, ръкопляскащи в заслепен унес мълчаливци, притихнали там, в ъгъла, професионалисти, за които добруването с другите е над всичко, дори и над мерилото ни за истина. Отказвам да бъда „пресметлив мерзавец“, но не за да си навлека страдалческите доспехи на самоотвержен рицар, а защото, макар и според мнозина наивно, вярвам, че пътят на същностното подобряване на реда на нещата в професионалното ни поле, в което съсъществуваме художници, куратори, критици, историци на изкуството, преминава през откровеността. Ето защо ще бъда честен и ще кажа, че появилата се през май 2018 година книга на Весела Ножарова „Въведение в българското изкуство 1982 – 2015“ е много точна илюстрация на случващото се в полето въобще на художествения живот в страната ни. Тя е ярък документ за професионалните дефицити, с които като че ли негласно сме стигнали до консенсус да не се борим.

Нека още тук кажа, че като възможен разказ за българското съвременно изкуство между 1982 и 2015 г., разказ, списан, както авторката отбелязва, за „зрители, които имат нужда да знаят малко повече“ за развитието на съвременното изкуство у нас, издаването на книгата на В. Ножарова е важно събитие, отговарящо с формата си на поставената задача – да популяризира постиженията на българските съвременни артисти през последните 33 години и да маркира, разбира се, в едри щрихи общите процеси, тенденции, а и някои изключения. Съвсем естествено, както авторката сама изтъкна в една от лекциите си (тази от 16 април 2016 г. като инициатива на фондация „Отворени изкуства“), които са в основата на книгата, „нещата са много по-сложни от това, което представям, но все пак това е въведение в съвременното изкуство“, и нещо не по-маловажно – това е разказ, в който се поставя акцент само върху някои имена, които „могат да бъдат дълбоко оспорени от всеки един представител на местната (локална) сцена, като имена, които буквално потискат сцената със своя изключителен авторитет“. В този смисъл – всички обвинения за редукция, за преднамереност на селекцията, за субективност на предложения разказ, макар и основателни, са несъстоятелни. Защото, както изтъква Дейвид Лоуентал, всяка една история, ако „не проявява убежденията, интересите и въвлечеността в нея на автора ѝ, тя няма да бъде разбрана или никой няма да ѝ обърне внимание“, доколкото книгата на В. Ножарова изобщо може, а и въобще трябва да бъде мислена като история на съвременното изкуство. Това е просто разказ, за съжаление в много от своите части написан с фактологични неточности, неравно, неразбираемо и наукообразно дори, но личен разказ на автора – според нейните възможности, сили, компетенции. Разказ, който с всичките си несъвършенства има право на своето битие.

Ще бъда откровен – четох книгата на плажа в Созопол в началото на август миналата година. Припомних си много неща и научих други, за които не знаех. Забавлявах се със стила на писане, с подбора на факти и с издиганите от авторката лозунги кои имена на автори са безспорни авторитети и кои – не съвсем, кои творби и проекти са значими. Не по-малко усмивки на фона на крясъците на децата по плажа, августовското слънце и морския бриз предизвикваха онези пасажи, в които В. Ножарова презентира проекти с нейно участие, говорейки за себе си в трето лице, единствено число, а понякога сама себе си се назовава по име. Да, за хората от настоящото съвремие, които по един или друг начин присъстваме на художествената сцена в страната и сме част от тази малка „професионална общност“, предполагам, че „Въведение…“-то – както и при мен, предизвиква едновременно и одобрение, и усмивки, а при някои от лицата, пряко участвали в процесите между 1982 и 2015 година, огорчение, недоволство и гняв, поради щото работата им не е отразена адекватно или пък въобще не присъства в този разказ. И всеки по някакъв начин, сам за себе си, е прав. 

Ще бъда откровен – сам аз не съм част от този разказ. Той не е във фокуса на професионалните ми занимания и ме вълнува единствено като човек, чиято работа и живот се разгръщат синхронно с него. Това обуславя и любопитството, а и въобще отношението и ангажираността ми към личния опит за историзиране на В. Ножарова, в който повечето от героите все още са живи. Това е задача колкото сложна, толкова и отговорна, към чието решаване малцина се осмеляват да пристъпят. Но затова пък мнозина са ония, които безотговорно роптаят, седнали край масата, отсъждайки, че „тая книга е „боклук“, истинска „манипулация за хода на развитието на съвременното изкуство“, в която най-важното място е отредено на групата артисти и куратори от кръга на една неправителствена организация като Института за съвременно изкуство, а всички останали, ако не са маргинализирани, не са оценени подобаващо. Не се наемам да отричам или пък да привеждам аргументи в защита на което и да е от твърденията, ала е факт, че никой никому не е скършил писателския устрем и не го е заставил да не списва своя разказ за българското съвременно изкуство. Именно в множествеността на разказа някой ден може би някой ще напише историята на изкуството, случило се в България между 1982 и 2015 г. Защото книгата на В. Ножарова е всичко друго, но не и история, както твърдят мнозина, а и както е указано на задната корица на самото издание – „първата пространна история на българското изкуство от края на ХХ и началото на ХХІ век“. Това е опитът на една изкуствоведка и кураторка да сътвори своята приказка, да придаде значение на направените от други и – разбира се, от нея самата „важни крачки“ в художествения живот у нас, да остави своя документ за случилото се на родната (локална) сцена през последните няколко десетилетия, на които самата тя е свидетел и „авторитетен“ играч. Съвсем различен е въпросът как сетне тази приказка ще бъде употребена и ще бъде ли конституирана като автентичен разказ за събитията, като достоверна историческа хроника.

Ще бъда откровен – „Въведение…“-то на В. Ножарова, а респективно и последвалите коментари, са овеществено в слово свидетелство за онова, което авторката на книгата изказва като безпокойство още в самия увод – „историята на българското съвременно изкуство може да бъде прочетена като история на дефицити“. За съжаление, дори самата книга е белязана от дефицит. Остър професионален дефицит, за който отговорността е не само на В. Ножарова, която, струва ми се, докато е създавала своята приказка, е била скована от „всевъзможни мнения, авторитети и предразсъдъци“. Отговорността не е и само на нейните консултанти, издатели, продуценти – те имат свободата да отстояват и легитимират своята истина, поемайки отговорността, съзнато или не, че може би някой ден собствената им история ще ги опровергае. Отговорността е и на всички онези хленчещи, мрънкащи, недоволстващи художници, куратори, критици, историци на изкуството, които не полагат усилия да противостоят на това. Да противостоят със своя опит, със своя разказ за „истинската“ (каквото и да означава тук това) история на съвременното българско изкуство. Но за подобни деяния се изискват кураж и усилия, при това без гаранция за какъвто и да е успех. Има ли готови да поемат по този път? Уви, малцина, а още по-малко да го извървят докрай.

Бях ли откровен?

Пламен Хаджипетров