На 3 януари 2023, година преди да навърши 100, почина Любен Зидаров. Разделяме се с една от най-ярките личности в областта на българското изкуство през изминалото столетие. Любен Зидаров оставя забележително творчество в областта на илюстрацията и живописта, формирало вкуса на няколко поколения. Активен художник до последните си дни, той ни вдъхновяваше с нестихващия си порив да твори и експериментира, с оптимизма и финото си чувство за хумор.
Ще го помним. Поклон пред светлата му памет!
+++
За голямата изложба на Любен Зидаров в галерия „Академия“ и удостояването му с титлата доктор хонорис кауза на Националната художествена академия можете да прочетете тук:
30 април – 10 май 2022
галерия „Академия“, София
Забележителният български илюстратор и живописец Любен Зидаров представя своеобразна ретроспектива в изложбата „Отсечки“. В нея той, с помощта на сина си, изкуствоведът Филип Зидаров, е избрал знакови творби от различни години. Към тях са добавени и съвсем нови картини, създадени специално за изложбата. Заглавието подсказва за различните занимания на художника през годините – живопис, илюстрация, портрети, проекти за гоблени, композиции със сатиричен сюжет. Изложбата на доайена на българската илюстрация е свързана с удостояването му от Художествената академия със званието доктор хонорис кауза. Церемонията се провежда сред картините му на 4 май 2022.
Любен Зидаров / Да, аз бях (от изложбата Отсечки в галерия „Академия“, НХА)
+++
Поместваме пълния текст на неговата реч
Excellentiae Tuae Rector, Dilecti collegae, magistri et doctores, Carissimi dominarum et iudices,
От уважение и към невладеещата латинския език част от аудиторията, ще продължа на родния.
Уважаеми г-н ректор, уважаеми г-н министър на културата, уважаема г-жо кмет на София, уважаеми колеги, професори и преподаватели, уважаеми дами и господа,
Изключително вълнуваща за мен е срещата в късни години, в залеза на моя живот, с мечтата на ранното ми юношество – Художествената академия, откъдето започна моят път, истинската посока на живота ми. В някогашния мой град, Габрово, по онова време дълбока провинция, единствените „картини“ бяха цветните рисунки на годишните ученически изложби и пощенските картички с полуизтрити репродукции, ако не добавим „творбите“ на местния самодеец – цветя върху възглавници от черен сатен.
Но нито „картините“, нито картичките ме впечатляваха, а още по-малко произведенията на самодееца. Контактите ми с художествени творби бяха единствено илюстрираните книги и този жанр стана моето основно творчество. Първия си наивен опит да илюстрирам книга направих на 12-годишна възраст, и то не от какъв да е автор, а Джек Лондон.
Талантливата литература е неизчерпаем извор,
тя е истинска творческа задача за илюстратора. Всяко ново прочитане ни разкрива нов свят, който въвежда художника към нови пластически и технологически решения и към различно мислене.
Многократното, в различни периоди, илюстриране на едни и същи произведения е моя обичайна практика и до днес. Илюстрацията е не само илюстриране на случки от книгата, нито неин преразказ, нито фотография; тя не повтаря разказаното от автора, а води въображението на читателя към душата на писателя. Разбира се, ако става дума за истински автор, а не за „дрънкало“. Вероятно тези необятни възможности ме насочиха навремето, заедно с моя рано отишъл си колега и приятел Александър Денков, към създаването на първите български рисувани комикси, отпечатани през 1941 година.
Задавали са ми въпроса: Живописта не пречи ли на илюстрацията? Отговарял съм: Тъкмо обратното!
Поетиката на живописта заедно с фантастиката в илюстрацията
довеждат до нов и различен пластически подход и оттам – и до моя втори творчески период като илюстратор.
125-годишната Художествена академия е първото стъпало за големите имена в нашето изобразително изкуство; със своите традиции, стабилни естетически принципи и професионална учебна програма тя е създала творци от световно значение. С началния въодушевен старт на основателите и първите професори – на Иван Мърквичка, на Жеко Спиридонов, Цено Тодоров и Никола Маринов, с класическия академизъм на Илия Петров, с мъдростта на Николай Райнов и Илия Бешков, с леко суетната, но виртуозна артистичност на Дечко Узунов, с неизчерпаемата творческа енергия на Любомир Далчев. А и, за жалост, с познатото ни време на агресивно политизирано невежество, което не отмина и нашата Академия като кошмарен спомен, със своите минуси и поуки.
Последното стъпало, уважаеми колеги, дами и господа, е всъщност срещата със стойностите на творческия живот
– оценката на времето, поставяща всеки на мястото му.
А успееш ли да влезеш с изкуството си в духовен диалог с обществото – от това по-голямо щастие за твореца няма. Всяка епоха ражда своите духовни критерии и там е мястото на интелектуалния елит. Tempora mutantur et nos mutamur in illis.
Присъденото ми високо звание е особено щастлив миг в моето дълго земно битие. Но то буди и някои смущаващи чувства.
Първо: чувството на неудобство – изведнъж се озовавам сред големите имена на националната ни култура.
На второ място: чувство на боязън – отличието е за постигнатото досега, онова, което е вече зад гърба. Другата част, която е пред гърба, следва също да е творческа, но ще бъде ли тя симетрична на постигнатото или нейно далечно ехо?
И не на последно място: Honores mutant mores. Суетата человеческа да минава покрай мен, без да ме побутва с пръст. Но за това се иска кураж.
Много ви благодаря за вниманието!
Любен Зидаров
+++
Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 02 / 2022, 56 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:
+++
Прочетете и разгледайте публикацията ни в категория Изложбен календар / Други изложби в България / Архив тук: