30 април – 10 май 2022
галерия „Академия“, София

Забележителният български илюстратор и живописец Любен Зидаров представя своеобразна ретроспектива в изложбата „Отсечки“. В нея той, с помощта на сина си, изкуствоведът Филип Зидаров, е избрал знакови творби от различни години. Към тях са добавени и съвсем нови картини, създадени специално за изложбата. Заглавието подсказва за различните занимания на художника през годините – живопис, илюстрация, портрети, проекти за гоблени, композиции със сатиричен сюжет. Изложбата на доайена на българската илюстрация е свързана с удостояването му от Художествената академия със званието доктор хонорис кауза. Церемонията се провежда сред картините му на 4 май 2022.

Любен Зидаров  / Да, аз бях (от изложбата Отсечки в галерия „Академия“, НХА)

+++

Поместваме пълния текст на неговата реч

Excellentiae Tuae Rector, Dilecti collegae, magistri et doctores, Carissimi dominarum et iudices,
От уважение и към невладеещата латинския език част от аудиторията, ще продължа на родния.

Уважаеми г-н ректор, уважаеми г-н министър на културата, уважаема г-жо кмет на София, уважаеми колеги, професори и преподаватели, уважаеми дами и господа,

Изключително вълнуваща за мен е срещата в късни години, в залеза на моя живот, с мечтата на ранното ми юношество – Художествената академия, откъдето започна моят път, истинската посока на живота ми. В някогашния мой град, Габрово, по онова време дълбока провинция, единствените „картини“ бяха цветните рисунки на годишните ученически изложби и пощенските картички с полуизтрити репродукции, ако не добавим „творбите“ на местния самодеец – цветя върху възглавници от черен сатен.

Но нито „картините“, нито картичките ме впечатляваха, а още по-малко произведенията на самодееца. Контактите ми с художествени творби бяха единствено илюстрираните книги и този жанр стана моето основно творчество. Първия си наивен опит да илюстрирам книга направих на 12-годишна възраст, и то не от какъв да е автор, а Джек Лондон.

Талантливата литература е неизчерпаем извор,

тя е истинска творческа задача за илюстратора. Всяко ново прочитане ни разкрива нов свят, който въвежда художника към нови пластически и технологически решения и към различно мислене.

Многократното, в различни периоди, илюстриране на едни и същи произведения е моя обичайна практика и до днес. Илюстрацията е не само илюстриране на случки от книгата, нито неин преразказ, нито фотография; тя не повтаря разказаното от автора, а води въображението на читателя към душата на писателя. Разбира се, ако става дума за истински автор, а не за „дрънкало“. Вероятно тези необятни възможности ме насочиха навремето, заедно с моя рано отишъл си колега и приятел Александър Денков, към създаването на първите български рисувани комикси, отпечатани през 1941 година.

Задавали са ми въпроса: Живописта не пречи ли на илюстрацията? Отговарял съм: Тъкмо обратното!

Поетиката на живописта заедно с фантастиката в илюстрацията

довеждат до нов и различен пластически подход и оттам – и до моя втори творчески период като илюстратор.

125-годишната Художествена академия е първото стъпало за големите имена в нашето изобразително изкуство; със своите традиции, стабилни естетически принципи и професионална учебна програма тя е създала творци от световно значение. С началния въодушевен старт на основателите и първите професори – на Иван Мърквичка, на Жеко Спиридонов, Цено Тодоров и Никола Маринов, с класическия академизъм на Илия Петров, с мъдростта на Николай Райнов и Илия Бешков, с леко суетната, но виртуозна артистичност на Дечко Узунов, с неизчерпаемата творческа енергия на Любомир Далчев. А и, за жалост, с познатото ни време на агресивно политизирано невежество, което не отмина и нашата Академия като кошмарен спомен, със своите минуси и поуки.

Последното стъпало, уважаеми колеги, дами и господа, е всъщност срещата със стойностите на творческия живот

– оценката на времето, поставяща всеки на мястото му.

А успееш ли да влезеш с изкуството си в духовен диалог с обществото – от това по-голямо щастие за твореца няма. Всяка епоха ражда своите духовни критерии и там е мястото на интелектуалния елит. Tempora mutantur et nos mutamur in illis.

Присъденото ми високо звание е особено щастлив миг в моето дълго земно битие. Но то буди и някои смущаващи чувства.

Първо: чувството на неудобство – изведнъж се озовавам сред големите имена на националната ни култура.

На второ място: чувство на боязън – отличието е за постигнатото досега, онова, което е вече зад гърба. Другата част, която е пред гърба, следва също да е творческа, но ще бъде ли тя симетрична на постигнатото или нейно далечно ехо?

И не на последно място: Honores mutant mores. Суетата человеческа да минава покрай мен, без да ме побутва с пръст. Но за това се иска кураж.

Много ви благодаря за вниманието!

Любен Зидаров

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 02 / 2022, 56 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:

+++


Прочетете и разгледайте публикацията ни в категория Изложбен календар / Други изложби в България / Архив тук: