19 – 31 октомври 2023
галерия „Доза“, София

Изложбата „Спи, моя радост, заспи“ не е просто поредна за Алла Георгиева. Тя е извънредна! Разтърсваща със своята истина, дълбочина и хуманност. Имахме нужда от художествена реакция към войната в Украйна. Мъчителна тема, която все още не можем да обхванем. Но кой друг би могъл да ни я разкаже така автентично тази война с цялата ѝ сложност и чудовищна простота едновременно?! Алла, украинката, прегръща горещата тема и я извежда дълбоко лично през своята болка и през болката на своя народ.

Творбите ѝ са породени от агресията на Русия в Украйна, но са валидни за всяка война.

Тя тръгва към темата с арсенала от всички свои изразни средства – рисунка, живопис, инсталация, обекти, видео. Но най-силните ѝ оръжия са БОЛКАТА и ТЪГАТА. Всеки експонат е бойно поле, където тя води мисловна битка не с агресора, а със собствения си товар от сложни емоции. Изисква се сила да се овладее естетически взривоопасния възел от гняв, ужас, омерзение, скръб, безпомощност, страх… Най-важният проблем пред Алла е как да извади от себе си, как да роди, как да повърне този разкъсващ вик по Мунк. Как да го преработи в изкуство, което да въздейства силно, но и безшумно – с нужното отстранение и пространство за осмисляне. Удивителен е начинът, по който го постига. Изследвайки епицентъра на страданието, тя съумява да остане максимално далеч от пропагандно-политическото. Нейната тъга и нейната болка остават топли. Извежда с желязна градация емоцията до кресчендо в картината с жената, раждаща войници, но го прави със стиснати зъби – уморено и без патос, защото това е било, е и ще продължава. Цялата изложба звучи приглушено, гърлено като приспивна песен, която прониква в съзнанието и остава да кънти с продължително ехо.

Алла Георгиева / Родная речь-еще нарожает

Алла Георгиева минава през баталиите от позицията на МАЙКАТА. Това е и ключът към разбирането на тази изложба. Тя ни разказва за войната от името на майките, които са изгубили или изпитват смъртен страх за децата си. Силно сугестиращ фактор е приспивната песен. Тези откъси от песнички – отломки от мирно детство – сякаш създават облачна пелена, обезболяващ филтър към грозното лице на войната. Тази вътрешнозвучаща мелодия умиротворява. Тя е контрапунктът на войната. Тя е мирът, който е отнет. С началото на агресията Алла започва своя „Дневник на войната“. Извадка от него ни въвежда в експозицията. Рисунките образуват траурна процесия върху най-дългата стена на галерията. Стената е боядисана с черна боя, която се разтича – плаче и загръща рисунките в състрадателен мрак. Всяка страница от дневника е строфа от тъгата. И всяка следваща ни пита: ЗАЩО?! За мен това е и най-покъртителната част от изложбата. Без екзалтации Алла постепенно ни инжектира малки дози ужас с разбиващи детайли в рисунките, но в крайна сметка ни щади. Не се изкушава да нарани зрителя с кървав натурализъм и бруталност, присъщи на войната. Държи здраво юздите на експозицията и не допуска разказът да се замъгли, да напусне руслото си и да изпадне в експресивен хаос. Още на входа е заложен бекграундът: детето Алла позира за снимка в някакъв киевски „лунапарк“, покачена върху „атракциите“ – съветски самолет и танк от Втората световна война. Играчките оръжия и игричките на война са другата важна линия в изложбата. Следва малкият като размер обект с мощен детониращ ефект „Матрьошки гранати“. Зловещи играчки с часовников механизъм в утробите. Те се целят точно в специфичната зловещина на тази война – двойната загуба, която преживяват украинците. Освен живот и инфраструктура те губят и част от своята културна памет, съществена част от своята биография, която е свързана и обвързана с руската култура. Зловещо въздействат и идиличните пейзажи от руски художници, които служат за тапетен декор на войната в две от картините. През двойното дъно на тази война линията на играчките ни довежда и до видеото. То разказва простичко как един нормален живот може да се разруши, ей така, като на игра, от разбеснели се инфантилни диктатори.

Алла Георгиева / Kошмарен сън

Другият мощен аватар на Алла и в тази изложба е плътта – голото тяло на СВРЪХМАЙКАТА. Тази, която повръща оръжия и ражда пластмасови войници. Тялото ѝ е изтъкано от болка, но също от стоицизъм и сила. Авторката остава вярна на своята артистична посока – да прави изкуство през дискурса на жената в мачисткия свят. Тук в двете картини с болезнено розови женски тела виждам вътрешна връзка с изложбата „Животът е песен“ в галерия „Структура“ (2018). Тогава художничката също ни преведе с песен през физическата болка чрез изумителни с оголената си сетивност тела. Експозицията завършва с два текстилни пасторални пейзажа, съшити от маскировъчни платове. Завивки, с които Алла иска майчински да скрие и да спаси от опустошение родните ѝ пейзажи с живота в тях. Тя си остава майка дори в инсталацията с мъртвия руски войник, увит в плячкосан килим. Поразяваща е тъгата, която обзема зрителя по всяка ненавременна, нелепа и излишна смърт. Крехкото тяло на войничето сякаш е повито не в килим, а в покрова на своята тъжна съдба и сякаш приспивната песен „Спи, моя радост, заспи“ звучи и за него.

Изложбата на Алла Георгиева в галерия „Доза“ е много повече от концептуална изложба. Тя е заклинание срещу всички войни.

Мария Ландова

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 05/ 2023, с. 26
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: