14 декември 2018 г. – 20 февруари 2019
СГХГ

Границата на видимото и усещането за принадлежност са два ключови въпроса, които винаги изплуват в съзнанието ми, когато гледам картините на Лика Янко. Тя е от онези странни, нетипични художници, които творят извън конюнктурната рамка на своето време, вървят по лична траектория и са някак неподвластни на течения, тенденции, групи и общности.

Тематичната рамка, заложена в посланието „Близката чужденка“, съдържа ключови за творческата същност на Лика Янко въпроси за цената на изолацията и свободата, за идеологическия пресинг и създаденото под повърхността за същността на чуждото и родното, за статута на компромиса, за това привилегия или проклятие е изборът да бъдеш различен.

В експозицията се открояват два типа творби: в едните доминира бялото като цвят и монохромното изграждане на платното, а в другите господстват полихромните решения.

Белият цвят в картините на Лика Янко означава чистота, любов към Бог, откровеност, дистанция. Картините й действат пречистващо, носят непосредствената топлота на примитива и вяра в тайнствената сила на съзиданието („Автопортрет“, „Три момичета“, „Единение“, „Прегръдка“, „Духовно състояние“).

Дори в шарения планински масив, в опияняващата сила на природата художничката акцентира на духовното въздействие („Родопски мотив“, „Пейзаж от Триград“, „Рибари“, „Пирин“).

Колоритът за нея е просто инструмент, в който вплита символи за присъствие

(„Хора и богове“, „Образи“). Тя бяга от динамичната, по светски суетна страна на живота, за да отрази невидимото.

Платната ѝ са ясни и запомнящи се. Те са колажирано предметни, с усет към примитива и пиетет към детайла.

Албанска бежанка, Лика Янко живее и твори в България, но произведенията ѝ са познати далеч отвъд пределите на страната ни. Нейната първа самостоятелна изложба през 1967 г. е свалена веднага след откриването. Творчеството ѝ е различно спрямо официалните директиви на соцреализма. Без афинитет към показност, в артистична изолация Лика Янко не престава да твори, макар и под повърхността, въпреки хватката на системата в годините на социализма. Като творец тя съумява да се съхрани между кошмара на отхвърлянето и ласкателствата на признанието. Творбите ѝ са популяризирани сред западни дипломати и чужденци, а в зората на 80-те години тя е сред своеобразно реабилитираните автори в контекста на новата линия в културната политика на страната ни, приета от Людмила Живкова. След 1989 година Лика Янко се адаптира към ситуацията, без да трансформира възгледа си. Художничката дарява тво,чеството си на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и на галерията в Тирана. СГХГ следва неотклонно волята на дарителя и намира разнообрази посоки за интерпретация и експониране на картините ѝ. В настоящата изложба редом с творбите на СГХГ са презентирани частни притежания, както и непоказвани рисунки и архивни документи.

Рисунките са личната изповед на всеки творец. Те носят неподправена чистота, излъчват откровеност. В рисунките на Лика открояваме корена на мисленето на художничката. В тях отново се оглеждат теми за самопознанието, за морето, за противопоставянето на формите, за водещата роля на линията и условния градеж на пространството.
Лика Янко твори в принудителна изолация, която впоследствие се превръща в закономерно осъзнат избор. Тя се чувства уютно в „своя“ свят, в който най-важното е невидимо. В картините си неусетно и някак незабележимо тя поставя въпроси за родното и чуждото – като нагласа, присъствие, принадлежност. И предлага отговор, който никак не е лесно да бъде открит.