10 – 27 юни 2020
СБХ, „Шипка“ 6, етаж 2

В тази огромна колекция от разнообразие, която може да съперничи само с националните биеналета на фотографията, които в 80-те години на миналия век шумно се експонираха в салоните на ул. „Шипка“ 6, има повече от 300 снимки – цветни, черно-бели и стереофотографии. Откъдето и да започнем да гледаме изложбата, няма начало или край на дадена тема. Да, това е нашето море, това са познати хора и места. Но това са и много непознати страни от Европа и не само! Като че всичко е снимано на един дъх. Ако трябва да анализираме фотоизложбата, първо трябва да кажем, че тя е направена с почудата на едно дете към нейно величество Фотографията. С изключителен усет за композиция и уловен момент, лаконично разкриване на силни вътрешно човешки състояния. Направена е с любов. Не, това не е конкурс. Трябва да призная, че Сашо може да се съревновава единствено само със себе си. Сякаш чувам познати гласове и мелодии, това са вратите на старата къща, това е Копривщица, това е Бачково и бабата, позната от приказките. Авторът на тези творби е белокосият къдрокос Александър Сертев, приличащ на алхимик, който забърква в своите визии мечтите на много младости. Търсенията му са разнообразни, решени с нови технически и творчески приноси на границата между фотографията, дизайна и плаката.           

През 1961 г. завършва Художествената академия в ателиетата на Илия Бешков и Веселин Стайков. За своя учител Бешков споделя: „Той рисуваше, той говореше, той беше пример. Негови съседи в квартал „Изгрев“ бяха художници и хора на духа – Васил Иванов, Илия Петров, Дечко Узунов.“ Това общуване е старт, който го изстрелва с

невероятни възможности за интерпретиране в цялата палитра на изкуствата.

При него връзката между визуалните изкуства, музиката, литературата и киното са дълбоко, органично и взаимно обяснени. Съчетанието на класическите похвати и техническите търсения на младия артист раждат творби с национален, европейски и световен принос в областта на визията. За това е многократно награждаван не само в България, но и в САЩ, Русия, Франция и другаде. Получава единствената за България награда „За ключово изкуство – Холивуд 1980“. Друга негова гордост е плакатът за Международния балетен конкурс във Варна, който е не само новаторски, но и най-издаваният български плакат през последния половин век. Макар и с професията на приложната и изящната графика и плаката, след години на творчески търсения и успехи той винаги се връща към своята вярна любов – фотографията. Сегашната изложба е нещо като ретроспектива, в която включва всичките си цикли и постижения от своите срещи и пътувания. Още 14-годишен се запалва по фотографията във фотолабораторията на баща си – прочутият камерен музикант Стоян Сертев от квартет „Аврамов“. Извън музикалната си ангажираност Стоян Сертев прави стъпки и в професионалната фотография. Освен че заснема театрални и оперни постановки, той е един от първите фотографи, които снимат на цветен диапозитивен филм (1938), дори прави рекламни снимки. Баща му е приятел с известни български художници и артисти, които присъстват на негови концерти. Така сред нотни листа и фотопринадлежности професионалната „Лайка“ попада в ръцете на любопитния и сръчен юноша. С нея Александър обикаля България, дори получава разрешение да я ползва по време на военната си служба. На полето на незабравимите войнишки изпитания с много хумор и закачки създава фотографска колекция на преживяванията на своите връстници от така наречената „Катедра 22“ – спасението за музиканти, артисти и художници. Оттогава са срещите му с незабравимите Милчо Левиев, Джони Пенков, Светлин Русев, Людмил Стайков и още много творци от различни области. Дори в ранните си фотографски опити Александър има много зрели попадения. Особено при заснемането на стара архитектура и културно-исторически ценности. Някои от тези снимки са изпълнени професионално и отговорно и сега са единствени свидетелства от отминали епохи – Старата джамия в Карлово (1964), Кръстатият дъб край с. Кокаляне (1974), мелницата от Созопол, Старият конак в Мелник (2005). Персонажите в неговите снимки са автентични – от селския и градския бит и от софийската бохема, а някои са като герои от исторически филм. Например гроздоберачът с турски дрехи, застанал пред каруца с дървен сандък (кораб), в който се събира гроздето, мачкано от децата за тяхна голяма веселба (Велики Преслав, 1957). Или пък снимката на живописния уличен джаз оркестър (Париж, 1984). Неговият обектив ни развежда из различни градове – стилната Будапеща, живописната Хавана, Прага, Берлин. Със същата обгриженост и професионализъм разказва в образи за музеите и срещите си с обикновени хора и събития в други градове по света. С много от тези снимки той участва в повече от 20 международни изложби и фотосалони във Варшава, Мюнхен, Оснабрук, Бърно, Листауел, Лахти, Холивуд, Москва, Монс, Токио, Монтивилие, Париж и др. Има и над 30 участия в биеналета и колективни изложби на български художници в страната и чужбина.

През 2013 г. получава наградата „Златен век“ – печат на Симеон Велики за цялостен принос към българската култура. В свое интервю по повод тази изложба авторът наблегна на така наречената бездуховност на управляващите ни политици и администратори. С право – от 31 години липсва всякаква институционална грижа за българското фотографско изкус-тво. До края на 90-те години то имаше устойчиво участие в европейския и световния фотографски живот, български автори са били в десетката по престижност на европейското фотоизкуство. И сега имаме фотографи със световни постижения, но за тях почти не се говори.

Не мога да кажа, че познавам цялото творчество на Сертев, видял съм десетина негови изложби от последните години. Общото в тях е, че в своето фотографско изложение той се стреми към една енциклопедичност, да разкаже още и още по избрана тема. Обикновено снимките са в един до три формата и варират от 40/50, 50/60 и 50/70 см. В другите изложби не, но в тази има една форматна монотонност. Тя е представена като каталог за изложба. Разбира се, „Парижката изложба“ и „Катедра 22“ са с разчупено големи формати, с което имаме акценти и фотографски завършени послания.

Има много снимки, които се помнят. Не можем да пренебрегнем и факта, че тези експозиции винаги са подкрепени, съпътствани от сладкодумните разкази и обяснения на автора. Явно в направата на такава генерална фотоизложба, в такава голяма и представителна зала действат други визуални зависимости, които трябва да се отчитат. Например колкото е по-голяма изложбата, толкова по-прецизна трябва да е селекцията. Заради уникалността на момента не могат да се допускат дефокусирани и технически неиздържани творби. В момента пазарът дава възможност да се направят перфектни копия с различни технологии и формати. Дори вкарването на различни технологии в една изложба само обогатява колекцията.
Тази изложба е едно изключение в поредицата от фотоизложби с досадното захласване по творчеството на чуждестранни фотографи. Със снимките на Александър Сертев при една по-сериозна подборка и популяризиране може да се направи изложба на световно ниво. Ето това е чудесна визитна картичка за България на фона на търсенията ни за привлекателни туристически реклами.

И накрая, от моя опит – когато говорим за ниво на фотографска изложба, има задължителни етапи с атрибути, които съпътстват разпространението и рекламата на една такава изява. Изложба, екип, куратор, плакат, покана, каталог, пресконференция, медии, откриване, коктейл и, разбира се, удобни за продажба оригинали. Нека да се поучим от великите Кристо и Жан-Клод. Да, и те работят без спонсори, но са коректни донори на колекционери и музеи.
Поклон пред фамилията фотографи Стоян и Александър Сертеви.

Зафер Галибов

+++

ИЗОБРАЗИТЕЛЕН ПРЕВОД НА ВИДИМОТО. ДА СПРЕШ ВРЕМЕТО – ИЗЛОЖБАТА ОТ ФОТОГРАФИИ НА ХУДОЖНИКА АЛЕКСАНДЪР СЕРТЕВ

Експозицията, независимо че разкрива само една малка част от творчеството на Александър Сертев, отбелязва художник, който не просто е измежду най-находчивите, а, оказва се, е и сред най-влиятелните в сферата на българската фотография. Фотография, свързана не просто с определени жанрове, но и като панорамен исторически и духовен обзор от националното ни време. Предишните, както и сегашната му изложба, го представят като вещ майстор на визиите, съхранител на техния характер; сред заснетите присъстват и образите на безценни личности, с които е общувал. Рядкост е да се срещне такова отношение към портретуваните и към обектите изобщо в моментите, когато обективът се превръща в социално мислещо устройство, чрез което фотографът и позиращият – човек, хора, природа или архитектура – придобиват единна същност. В някои случаи отразеното е белег за време, което не е кой знае какво и ще се забрави, но снимката – не. Важното е, че е съществувала истинска причина пътищата на тези две страни – позиращият и „позиращото“ и фотографът, да се срещнат. На желанието на художника да запази същността на видимото във времето... „Снимката е тайната на тайната. Колкото повече ви разказва, толкова по-малко знаете“ – цитират фотографката на мълчанието Даян Арбъс. Но сложната като психика Арбъс не познава нашата съдба, за която всеки реален факт разбива мълчанията и налага истини.

За Александър Сертев въпросната аксиома в настоящата експозиция са над 300 фотографии – най-pанните са от 1956 г. Но показаното е част от творчеството на Александър Сертев и по съвсем друга причина – в нея авторът не е представен с огромното си дело на график, на приложник, на оформител и плакатист. А той преди всичко е такъв: завършва в Художествената академия графика, в ателиетата на Илия Бешков и Веселин Стайков, където допълва съкровеното си отношение към визионерството. Очевидно е как чрез фотографията Сертев намира идеалното средство, за да коментира своето време и съществуването на нещата. Характеристиката на постигнатото е очевидна:

снимките му никога не са направени отстрани,

което определя човечността на артиста и формата на изобразеното. На тази база фотографиите, които е осъществявал, са вълнуваща част от страстта му към същественото и умеенето да намира начини на достигане на онова как то изглежда.

„Най-хубавото в една снимка е, че тя никога не се променя дори когато хората в нея го правят“ – е казал Анди Уорхол. Необходимо ли е да добавя, че именно това е най-хубавото във фотографиите на Александър Сертев: визиите им не се променят и не престават да предизвикват вниманието ни. Моделите му са леко неудобни хора. Пейзажите му са интимни, романтични, сякаш непредставителни. Рецептата на тези фотографии не е, че са снимани известни хора и ефектни места, а начинът, по който са заснети. Наистина в най-честите случаи фотографията сплотява стратегията си с имиджа на нещата, но това не е същото, което повсеместно се прави в тази сфера, което общо можем да измерваме като документалистика от най-съществен, висок порядък. Всъщност колкото и този творец да се е наложил с направеното, нищо не промени факта, че притежава една голяма скромност да бъда себе си не пред фотообектива, а зад него.

Подобни изложби са повод да се отбележи абсолютната нужда да бъде създаден фонд на фотография с подобни качества и съхраняващ толкова интересна памет. Напомнят ни го думите на Ървинг Пен: „Мога да бъда обсебен от всичко, ако го гледам достатъчно дълго. Това е проклятието да бъда фотограф.“

Калин Николов