.jpg)
Елена Олимпиева / корица на книгата, посветена на Станислав Памукчиев
„Гранично/безгранично. Антиномиите в творческата програма на Станислав Памукчиев“ („Сиела“, 2021) е своеобразно художествено превъплъщение на дисертацията на Елена Олимпиева, а аз винаги съм адмирирал творческата дързост на младите доктори да представят успешните си разработки пред широк кръг читатели. Още повече че изследването е посветено на един от ярките съвременни художници, което само по себе си е отговорно и полемично начинание.
Книгата на Елена не е от лесните текстове – нито за писане, нито за четене, но мисля, че това само ще мотивира стойностния читател. Навярно той е привлечен още от заглавието, което само по себе си е антиномия и очертава амбицията на автора да се анализират криптираните наноси в личните духовни депа на Памукчиев. Предизвикателството е антиномиите да се изследват в контекста, в който ги коментира Имануел Кант във фундаменталния си философски труд „Критика на чистия разум“, превърнал се в апотеоз на метафизиката и трансценденталното учение за елементите.
Използвайки координатна система на визуалните антиномии, тези на възприятието и сетивността, антиномиите на пространствено-времевия континуум и „антиномиите на ценността“, книгата се превръща в изследване на визуалните образи, които Станислав Памукчиев твори в резултат на философския си диа(моно)лог с обективното и субективното. А как се случва специфичното опредметяване на философски концентрат в материален образ и как духовната метафора на този образ формира нова художествена енергия, е един от вечните въпроси в изкуството.
Затова от първата до последната страница „Гранично/безгранично“ всъщност е една интелектуална провокация към читателя. В тази провокация се нареждат още символни противопоставяния като черно – бяло, светлина – сянка, форма – транс/форма, присъствие –отсъствие, отвън – отвътре, архаично – съвременно и, разбира се, гранично-безграничното, превърнало се в концептуален акцент на текста. Анализирайки потенциалите на антиномиите, книгата мотивира да разсъждаваме за общуването между интуиция и рацио при зараждането на творческата идея, за личността на твореца като обект на (само)анализ, отношението „личност – творчески замисъл – реализация“ и още много други въпроси.
В началото нарекох текста смел. Неговите интерпретации стигат до сакрални теми като архетипа на прародителя и релацията му в мъжкото и женското начало, намерили визуализация в работите на Памукчиев. Самият той в едно от публикуваните тук интервюта признава, че подобни образи в творчеството му са повлияни от философията на Фройд, Юнг и Мирча Елиаде и цитира Елиаде, според когото
ние като смъртни сме изядени от времето, защото не зачитаме вечността.
Така че разгръщането на завесата отвъд видимия свят на един интелектуален и четящ творец, походът към дълбините на интуитивното и обмисленото правят книгата едновременно биографичен, аналитичен и диалогичен текст с любопитни валенции.
Познавам лично Елена Олимпиева и художника Станислав Памукчиев и това е още един повод да изпитвам удоволствие, че книгата вече е факт. В нея има отговори, които се надявам читателят да оцени, но текстът също така задава и много въпроси. За разлика от други, аз харесвам, когато един текст не отговаря на всичко и оставя някои въпроси отворени, защото човекът в развитие е питащият се човек. Диалогът предстои и това всъщност е най-хубавото преживяване между една нова книга и нейните читатели.
