СБХ :: 1974, 1979 – в ателието на Любомир Далчев

На 11 ноември 1974 година художничката Евгения Христова посещава ателието на Любомир Далчев. По време на тази среща тя има възможността да запише негови мисли за изкуството и творческия процес. Снимките, които публикуваме, вече са в архива на СБХ, подарени от Евгения Христова. Благодарим! Те са от посещението на Ири и Тоши Маруки в ателието на Любомир Далчев през 1979 година.

+++

Любомир Далчев – мисли за изкуството

„Всеки влага в портрета нещо от себе си. Рембранд рисува просяци, а прави пророци“ – по повод портрет на Христо Михайлов.
Неговият професор Никола Маринов му казва, когато прави екоршé в нова поза, не тази на Микеланджело, с всички възможни движения: „Ти и да измислиш мускули, пак няма да разберат.“ „Художникът трябва да има усет към анатомията като към живота, като напрежение на формата, като израз на състояние. Не е правилно студентът да учи анатомия в първите години. Той не познава формата. Трябва да добие отношение към нея и едва тогава да се ползва и от анатомията. За съжаление Академията е по-упорита и от мен. Та се стига до рутина. Новите неща не ги засягат, а и да ги засегнат – само ги тревожат.“
„Да правиш икони е по-лесно, отколкото да влезеш в живота.“
По повод „Христос и самарянката“ (1940) в Софийските гробища: „Бях замислил езеро с колонада, с релефи и ангели. В църквата, на западната стена, Херон преминава с душите, на източната – един голям Христос, а сводът – с ангели. Ако скулпторът държи на себе си, не трябва да проиграва нещо крупно.“
„В Ермитажа се намират „Момиченце“ (1941) и „Дон Кихот“ – автопортрет. Вместо да протестирам тук, аз отидох там…“
В Съдебната палата темата „Богатият и бедният Лазар“ е много социална, тогава Фунев правеше рабкори (б.р. работнически кореспондент)
„Жена с делва“ (1943), Васил Левски – как може Левски да е с въже? Как може да направите фигура, която стои на един крак? Та тя ще се умори. Казвам вярно.“
„Във Варна Паметникът на антифашистите (1960) го дадоха на Куцаров, защото беше партиец, а аз не съм.“
За Паметника на Съветската армия, релеф „Октомври“ (1953): „Октомврийската революция беше благодарна тема, те я нямат така динамично дадена. Държи се сметка на сянка и светлина. За мнозина композицията си остава композиция, а какви възможности дава тя, как ще въздейства, за това не се мисли. По повод фигурата със знамето, питаха защо млад човек държи знамето, а не стар. Трябваше да нося вода отвсякъде… например с Дьолакроа – Гаврош не е направил революцията, но е на преден план… Навсякъде съм срещал съпротива, моето мнение да се боря идва по съвсем естествен път. „Поп Богомил“ беше свален от изложбата. „Хляб за бригадата“ е в СССР (бел.ред. Съюз на съветските социалистически републики (1922–1991)), „Работник“ – много силна работа. „Бунт“ (1959) – в СССР. Секул Крумов ми каза: „Гледай как отговорните фактори ще ти я приемат.“ Аз му отговорих: „Предпочитам да гледам как художниците ще ми я приемат.“
„Ръцете преминават в общото тяло. Проблемът е да се даде като пространство – богато на форми, като архитектоника и като светлосянка. Ако направя изложба тук, ще бъда като чужденец. Беше за Македония – Велес. Художниците от Македония го отказаха и по това показаха, че са българи.“
„Всичко, което съм правил – „Агресорът“, „Надничарка“, „Билкоберачка“, „Гостенката“ – българската гостенка, не е защото трябва да се направи, а защото съм го наблюдавал, и тогава има сила, свързана с характера, с особеностите на човека.“
За Статуя на Републиката: „Защо е толкова груба? Тя е тип република на Алиенде (бел.ред. Президент на Чили (1970 – 1973)), загинал на 11 септември 1973 при държавен преврат), а не е обикновена мома, с която всеки може да флиртува“.
„Баба“ – унесена, напълно скъсала с живота, макар че съществува. Диспропорцията – дава нови усещания, които по нормален път не можем да добием. Сюрреалистите познават добре натурата. Те имат опити да дават пространството с различни стилове. Това отначало шокира, но дава нови усещания, ако бъде човек достатъчно искрен. Големите художници са се освободили от стиловите особености.
У големия майстор стилът е от пряката връзка между форма и съдържание. Майсторът трябва да умее да владее добре натурата. Ако художникът я търси всеки път, той отстъпва на академична база и става премного традиция, ерудиция, канони, които го свързват с останалото изкуство. Стилът – това е повтарянето, занаятът. Ако търсите експресивност, не може да спазите външните особености.
„Великото тайнство“ – неподвижна. „Колкото е странна смъртта и отиването оттатък, толкова е странно и идването. Ние знаем само физиологията. Дали тя е той, или е една функция?“
„Скръб“ – да предам вътрешното съдържание чрез външни форми. „Изоставената“ – серия опити за пространствено разрешение, игра на плоскости, независимо от формата, усещане за нещо ново, което не сме виждали. Тялото – торсът е особено благодатен. Торсове – „Момиченце“, „Чили“, „Червеният поп“. Колко е пресилена реалността, но този крак ходи. За движението – търсил съм нови пътища, но не както Роден го е схващал. Накъсване на формата, за да пресилва формата до крайно опъване; прилича на изпъване на бетонното желязо докрай.
„Певец“, „Покръстването на българите“ са в духа на византийската черква. Съвсем крайни работи са „Свети Иван Рилски“, „Момиче“ – това е абсолютна архитектоника, но все пак е живо. До такава степен да се стилизира е доста рисковано. „Василий“ – всеки образ от миналото се стремя да го обобщя до неговия най-характерен белег. „Майка на гроба“ – като колони. „Скръб“ – в съюза [на художниците] имаше дискусия каква е тази скръб – толкова грозна, страшна, отвратителна. Млад студент каза: „Защото е след Хирошима“. Друг ми дава пример от Третяковската галерия – скръбта да е нежна, романтична. А аз искам да предам оная скръб, която ще ви засегне, някой ден ще дойде у вас и тогава ще видите, че е ужасна.
„Баща и син“ – нови усещания. Трябваше да имам син, за да разбера Рембранд и последната му картина „Блудният син“. Вниманието на бащата и упованието на сина. Аз ще бъда винаги с теб – мистично… Ако едно изкуство не носи чувства, за какво ти е…?
Пловдив – мъст на хайдутите. Всички мои композиции имат по-скоро една емоционална правда, отколкото историческа.
За Ботевата алея казаха, че не била българска. Всичко, което не е хубаво, то ли е българско?
Вечната майка. Художникът не може да бъде безучастен, когато другите нямат хляб. Това е кощунство. Може и да не съм прав, но за времето си съм прав.
Материалът и художникът – двамата трябва да са другари, а не като Бернини, който прави от мрамора възглавници и е сам.“