Приключи една странна, красива и поучителна изложба. Тази на Васко Струмев.

Заглавието й разкрива всичко, отнасящо се до един живот, посветен на изкуството, в който колкото и дълбоко трагични да са превратностите на съдбата, живописта, рисунката и поезията са не само спътници, но също цел и спасение.

С Васко бяхме състуденти в едно ателие на академията и знам точно какъв е той като личност и какво е изкуството му. Крехката му и сложна душевност, както и талант бяха причина още тогава той да създаде

силни и доста особени за тогавашното време картини.

Сега тази „особеност” се състои в бликащата от всеки лист хартия или платно чистота.

Рисувани с трепереща ръка цветни светове, озарени от непобедимото желание да се извадят и сглобят късчетата на една противоречива, странна и неподдаваща се на обективността чувствителност...

Изложбата, без да я наричаме ретроспективна, извади наяве запазени по прашни ъгли етюди от студентските години, по-късни произведения /все още с реалистичен характер/ и най-новите, почтинапълно абстрактни неща – нежноекспресивните акварели на Васко Струмев. Всички заедно те бележат спирките по един дълъг и неочаквано тежък път. Преминавайки през класическата форма и живописна пластичност, художникът достига до дълбоко вътрешни интуитивни решения и се приближава /може би без да иска, но кой знае?/ до онази степен на освободеност, която, облагородена от лиричната му нагласа, извежда на преден план същинския смисъл на творчеството. Без претенции да се харесва на всеки, непроменена от амбиции и конюнктурност, невероятно и анахронично чиста като намерение и резултат, тази живопис показва изконния стремеж на един духовен човек да създава. Просто защото така е закодиран....
„Без начало и без край...
Снежинките падат, пърхащи пеперуди
от небето, топят се, изчезват, но идват нови...,
Душите ни пътуват дълго, стигат „края”
и пак се връщат в светлината...
...Без начало и без край...”

Десислава Минчева