„Може да е случайност, провидение или заслуга – нека други да отсъдят това. Но фактът си остава факт: Васил Иванов е единственият български художник, чието име се връща с необичайна редовност в колоните на английския печат. Преди четири-пет години, когато след завръщането си от България Ерик Есторик устрои изложба от рисунки на Васил Иванов в лондонската Гровенор Галери, за нея се отзова най-ласкаво покойният Ерик Нютон, професор по изящни изкуства в Университета в Оксфорд и председател на Английската секция при Международното сдружение на художествените критици. В статията си в меродавния ежедневник „Гардиан” той изтъкна особената изтънченост на тогава напълно неизвестния на Запад софийски художник. Двуседмичникът „Артс Ревю” помести обстоен преглед на странните рисунки на Иванов, в които намери не толкова отглас от балканския фолклор, такъв какъвто го знаем от гръцките вази, колкото проява на изопната, непрестанно вибрираща чувствителност. И Би Би Си предаде напълно заслужен и ласкав отзив за този пръв пробив на българската следвоенна живопис в хаотичното изобилие на лондонската художествена хроника.

А ето че сега Васил Иванов отново се появява в този замайващ калейдоскоп на лондонските живописни интереси. Дваж по-интересна е тази негова поява, защото тя иде по особен път – географически минава през Триест, а художествено прекосява филмовото изкуство. Мъчително е, че българските художници трябва да минат по такива заобиколни пътища, за да им се чуе името, но истината е, че за по-пълно и по-редно представяне на българското изкуство в Лондон се говори много, но не се върши нищо. Затова трябваше видната английска критичка Дилис Пауел да посети филмовия фестивал в Триест, за да се чуе отново в Лондон име на български художник. В големия седмичник „Обзървър” тя отдели филмовите търсения на другите участници във фестивала от чисто живописното постижение на Васил Иванов. Неговите рисунки според нея не само създават някакъв нов тайнствен свят, но са достатъчно изразителни, за да заместят много по-сложния триизмерим суров материал, с който си служат други филмови режисьори, за да създадат това странно космическо чувство, което лъха от чудноватите картини на Васил Иванов.
Колкото и да се радва човек на това неочаквано изтъкване на художника, даже за сметка на режисьора на филма, който - незаслужено може би – остава дори неспоменат, той не може да не се поусъмни дали Дили Пауел наистина е смогнала да прозре в потайната  вселена на Васил Иванов и дали и тя не е останала насред път, подобно на онези, които бяха счели за уместно да илюстрират със скици от Иванов новата сбирка на стихове от Стефан Цанев, посветени и те на някакво повече или по-малко космическо светоусещане. Съществува опасността изкуството на този изключителен художник да бъде сведено до най-повърхностния му облик: тематичната асоциация между мрачните празни пространства, из които бродят самотни човешки фигури, и модните днес астрономически подпалки за въображението. Да бяха само тези упражнения в микромонументалност, Васил Иванов едва ли би бил повече от сръчен илюстратор на необозрими пространства. А той не е прост манипулатор на обемни контрасти: той е изразител на дълбоко двуличие, което отива много по-напред от пространственото описание. Той е художник на тревога и на успокоение, на смут и на нирвана...

Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори и в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на духа. И може би ние сме склонни да понаклоняваме везната към нашите усещания и да приписваме на художника тревоги, които може би бушуват много по-безмилостно у зрителя. По-внимателно вглеждане в творчеството на Васил Иванов би ни обяснило, че той е на ръба на тази тревога. Човек би бил склонен да каже, че ние още не сме я преживели, а той напълно я е надживял. За него духовността е победила материята. Или може би никога не се е преборвала с нея.

Но тази духовност има странен източен лъх, чужд на монашеската аскетичност, с която са пропити геометричните композиции на Мондриан и Кандински, отрицания на сетивността. У Васил Иванов сетивата не са отречени, те са одухотворени. И може би за очи, свикнали с пуританската строгост на западната геометрична абстракция, фактурните игри на Васил Иванов изглеждат понякога необяснимо нашествие на чувствени прищевки в светата светих на духа. Може би някои ще видят в тях даже симптоми на недостатъчно задълбочаване и отстъпки пред повърхностната красота на безсъдържателната декорация. Това подозрение се подклажда и от сродството, особено на по-ранните градски рисунки на Иванов, с театралните декори на швейцареца Адолф Апиа и на англичанина Едуард Гордон Крейг, повик към внушителна сдържаност, избуял в края на 19-ти  век, когато сцената е тънела в пищната разгулност на окъснелия романтизъм и модния сецесион. Но това чисто формално сближаване на Ивановите рисунки с декорите на Апиа едва ли би могло да ни отведе до сърцевината на неговото изкуство и затова едва ли би могло да обясни неговата сетивна духовност. Може би до нея се стига по друг, заобиколен път, който минава през мирогледа на Далечния изток, който не познава предели между духовност и сетивност. Може би иконите на Андрей Рубльов – християнско преображение на тази физическа метафизика на Изтока – да са по-добър увод към изкуството на Васил Иванов, колкото и различни да са те от него и по тематика, и по изпълнение. Но истинските сродства не спират на видимата повърхнина на художествените творби. Те често влизат много по-дълбоко: в корените на изкуството, които са и корени на живота.

Но колкото и внушителни да са рисунките на Васил Иванов по всички меридиани, те не звучат еднакво революционно. Развитието на изкуството няма обща хронология. Онова, което е ново в Ню Йорк, може често да е отдавна надживяно в Париж или дори в Москва. Онова, което се откъсва от редовата живопис в България, невинаги може да се вреди в лондонския авангард. Но това далеч не обезличава художествената стойност на творбите. То само ги вмества другаде в общата мозайка на живописта. Така монолитните фигури на Васил Иванов в по-новите му рисунки, изтънчено ехо от цикладските скулптури, навярно няма да прозвучат така бунтовно в страни, които отдавна са отрекли култа на Праксител, както те несъмнено отекват в България, където – под различните предрешвания като академизъм или реализъм – старогръцкото уравнение между видима действителност и художествена творба е все още на почит. Но ако по форма тези Иванови рисунки не ще изглеждат така дръзки, както те са в родната си страна, по намерение те ще се вредят между онези творби, които заслужават почитта на зрителя. Защото авангардът е преди всичко въпрос на намерение, на съзнателно отклонение от обикновеното, на решително отхвърляне на баналното. Важен е и този личен акт, не видът или съдържанието на онова, което е обикновено в Лондон или София. В Лондон е наистина банално да се крета по отъпкания път на абстракцията: връщането към някаква нова изобразителна предметност би могло да бъде сметнато за напредничаво. В София е навярно обратно. Но тези разлики не накърняват ни най-малко нравствения облик на художника, който не използва онова, което други са намерили, а търси онова, което други ще използват.

Малкото, което Лондон е видял от творчеството на Васил Иванов, е достатъчно, за да му извоюва почитта на онези, които не са безчувствени към етичния ръст на художника. А пълната неосведоменост по съвременната българска живопис пречи дори и най-добронамерените да очертаят правилно мястото му в смътното развитие на източноевропейското изкуство. И затова похвалата на Васил Иванов не бива да се смята за порицание на други български художници, които навярно биха били посрещнати също така радушно. Но днес за днес българското изкуство се представлява в Лондон от един-единствен посланик – Васил Иванов. И той наистина добре го представлява, принудително мерен със световен мерник от зрители и критици, които нямат никаква представа за възходите и паденията на българското изкуство в България. Той ги привлича и покорява с дълбочината и изяществото си, с изтънчената си сетивност и непресторената си духовност. Той разбива измамите на онези, които по криворазбрани етимологични сходства все още са склонни да смесват понятията българин и вулгарен. И затова той е винаги добре дошъл в Лондон.

Петър Увалиев – 1968 година