Съществува ли понятието „изложба за сбогом“? И ако да, каква ли вътрешна сила е необходима, за да се захванеш с организирането на едно подобно начинание?

Не бих искала да определям изложбата на Георги Ковачев – Гришата и Милка Пейкова „Нашето слънце своя път измина” като „сбогуване”. Най-малкото, защото няма как да кажеш сбогом на едно подобно мащабно, богато и значимо творчество, каквото е тяхното. И освен това, защото то винаги ще остане живо за поколения напред. Според мен настоящата изложба може да се определи дори не като ретроспекция, а по-скоро като бенефис – най-доброто от дългогодишната работа на двамата съпрузи.

Акцентът е поставен върху творбите на Гришата, аранжирани в централната част на зала „Райко Алексиев” – живописни платна, монотипии, рисунки и документация. Милка Пейкова подрежда две табла със снимки на рисувани от нея портрети на известни личности, както и няколко от характерните за нейното творчество шрифтови композиции в малката зала на галерията. Както самата тя казва в съпътстващия информативен текст: „Участието ми в изложбата е символично”.

Картините на Георги Ковачев са избрани от ателието му. Представени са работи, от които зрителят, запознат или не с творчеството на художника, има възможността да си изгради цялостна представа за присъщия му характерен и неподражаем стил.

Експресията на цвета, мазките и линията поразяват със своята сила и искреност.

Любопитно е как въпреки тенденциите от това време (в изложбата са показани работи предимно от 70-те и 80-те години) той запазва типичните за него сюжети и теми и продължава да ги развива в една и съща стилова посока. Седемдесетте години са период, когато фигуралната композиция малко по малко започва да отстъпва пред разнообразието от жанрове и пластични решения. Представените в изложбата примери са със заглавията „Среща“, „Три жени (Театър)“, „Спомени“, „Конфликт“, „Възпоменание за баба Гана“ – всичките неконкретни и освободени от каквато и да било преднамереност или персонализация. Те са по-скоро събирателни образи, също както и портретите му. Българката, майка или девойка, е представена винаги с издължени черти, излъчваща спокойствие и определена доза величие.

Специално внимание заслужават пейзажите му. От експресивните и декоративни творби, наречени „Приказна планина”, през звучащите по-скоро като взаимодействие между цветни петна „През май“ и „Пролет“, до експериментаторските „Ранената ми пролет“, „Моята земя“ и „Снегът се топи“ и монументалните „Родни багри“, всички те олицетворяват характерното живописно чувство и майсторството на художника.

Не е достатъчно само художественото съпреживяване на природата и трансформирането ѝ през призмата на личното възприятие на живописеца, а трябва да има внушение, идея, талант. Ковачев притежава всичко това, ето защо се нарежда до най-обичаните художници на своето време. В тази връзка, в предговора към монографията за него Атанас Нейков пише: „Творчеството на Георги Ковачев е сложно, носещо белезите не само на една изострена художническа чувствителност, но и на една мисловност с ясно определена пластична и живописна концепция, която довежда вълнението на художника до стил в картината“.

Въпреки съвместното съжителство нито един от двамата не се повлиява от артистичните възгледи на другия. Милка Пейкова посвещава творческия си път на портрета, но не на обикновения, статичен и строг портрет. Тя успява да охарактеризира изобразяваната от нея личност, включвайки я в цяла композиция от разнообразни елементи. Образите излъчват светлина, те са просто себе си. Другата важна част от нейното творчество са шрифтовите композиции, за който Николай Труфешев в том „Картинна галерия“ от 1992 казва: „Платната ѝ външно

могат да ни се сторят декоративни, но всъщност в тях са закодирани тайни с богато смислово съдържание.

Платна – енигми, ребуси, в които зрителят, уловил първата дума, захласнато търси останалите, докато накрая стигне до любим стих от Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков, Блок или Верлен. В тези творби съчетанието между текст, графичен израз, колорит въздействат едновременно върху сърцето и разума”. Тези работи звучат цялостно не само цветово, но и композиционно. Заедно с шрифтовете, съставени от двамата, те представляват днес една значима част от нашето типографско наследство.

Разнообразна от гледна точка на представените в нея произведения, изложбата на Георги Ковачев и Милка Пейкова разкрива пред зрителя многоликото и богато творчество на двамата художници, изкуство, за което времето, условията и възрастта са без значение.