Самостоятелните изяви на Йордан Кацамунски през годините са редки, но дълго се помнят, а въздействието от картините му не отшумява.

Трудно е да се говори за неговата живопис, тя е ненатрапчива, сдържана, интровертна. Всъщност, това е една лична изповед, изречена тихо, сякаш за да не бъде чута и забелязана от всички. Тази изповед разкрива едно човешко поведение – доброволно да се отричаш от съблазните на ежедневието и съзнателно да посветиш живота си без остатък на едно творчество.
Живописта на Йордан Кацамунски е пропита от тиха, но доловима носталгична самота, която сякаш се бои да бъде споделена докрай. Тя ни потапя в обаятелната лиричност на много букети цветя, които изпълват интериора. Има широки прозорци със самотни силуети на чакащи жени, пусти алеи и много безмълвни дървета с преплетени клони, в които проблясват светлини. Като очакване за нещо радостно и красиво, като надежда и изблик на вяра.

Такава е живописта на Йордан Кацамунски. Тя не търси външни ефекти, а по-скоро сдържа изблика на чувствата и приглушава тоналността. В нея има самота, в която се усеща невидимо човешко присъствие. Тя идва да ни пречисти. Художникът не оплаква битието си, не мрази, а по своему обича и търси мъдростта и смисъла на простите неща. Неговите картини ни водят към пределите на виртуалното. Видимото само ни подготвя за среща с глъбините на един сугестивен вътрешен свят – личен и съкровен. Авторът ни открехва вратите към тайните и вълненията на своята душа.
Тази живопис е една хипнотизираща магия, която дълго ни държи в своята власт.