Изложба на секция „13” през 2013-а година – наистина странно и задължаващо съвпадение. Тази изложба дава възможност на обикновения зрител да се замисли над въпроса какво представлява изкуството, ако се откажем от конвенцията „маслени бои – платно”. Не че хората по света не са го правили, но за нас е любопитно какво ще се роди на българска почва. Изненадите започват от въвеждащите работи и от това, че тази година изложбата не е претрупана, за експонатите има достатъчно пространство, в което те да заживеят собствения си експозоционен живот. (Ех, ако и етикетите – автор, заглавие, техника, размери и година на създаване - бяха на ниво, току-виж сме се объркали, че не сме на „Шипка” 6, а в някои други географски ширини, в които знаят как се етикетира произведение на изкуството.) Да, драги читателю, ако за режисьора „театърът започва със закачалката”, за изкуствоведа изложбата започва с етикета.

Етикетите обаче са малката грижа. Голямата е какъв смисъл може да се извлече от предложените експонати. И в това изложбата наистина оправдава своето тазгодишно издание. Като вземем предвид сложността на глобалните културни потоци  с техните неравномерни и противоречиви ефекти, откриваме и първия радостен факт – показани са оригинални идеи, добре подкрепени не само на ниво смисъл, но и като изпълнение. Може да се каже, че най-голяма заслуга за това имат въвеждащите експонати. Един от тях е представеният от Димитър Грозданов „Варианти на превода – от М за М към М”, където само добре запознатите с неговата творческа и житейска биография биха се добрали през трите букви „М” към авторовия смисъл. За непосветените зрители остава смисълът на обсесията на автора от повръщането, изразено със средствата на летризма.

Вторият въвеждащ експонат е част от парка дървени машини, което е запазената марка на Любен Костов. Този път устрашаващият хибрид между ръждясал трион, яки конопени „въжа” и дървена скара на затворнически нар се нарича „Прокрустово ложе” – най-добре етикетираното и документирано (сякаш за да ме опровергае за написаното по-горе) прокрустово ложе, което съм виждал до ден-днешен. Авторът остава верен на себе си: през своите дървени машини да изкара на повърхността страховете и надеждите на едно общество, което вече двадесетина години предпочита гордо да се кичи с етикета „общество в преход”. И тук мълчаливият въпрос „Камо грядеши?” (Къде отиваш – бел. ред.), който авторът отправя със своята дървена машина, е съвсем на мястото си.

Като трети въвеждащ експонат ще посочим „поставеният в ъгъла” (едва ли не като наказание) видеоарт на Аделина Попнеделева (а не Попвасилева, както я прекръства етикетът – вярно все е „поп”, ама не е същото). Аз мисля, че подобно прекръстване намира оправдание в това, че организаторите са искали, когато зрителят изгледа това видео и види етикета към него, задължително да бъде докаран до „когнитивен дисонанс”. Не зная как е било при другите зрители, но с мен това беше постигнато. Самото видео е следващият етап на развитие на авторката. Първоначално Попнеделева переше мъжки ризи с кал и след конверсията те се превръщаха в нещо гнусно и черно. Сега блузите, които тя смъква от гърба си, претърпяват обратната метаморфоза: от профанния бял памук те се превръщат в сакрални златнотъкани одежди, бляскащи на слънцето, попили в себе си златната вода и претендиращи ако не за безсмъртие, то поне за определен интерес към такива метонимични съчетания и неочаквани обрати – неща, за които Аделина Попнеделева отдавна е доказала, че е голям майстор.

Заслужава да се отбележи и експонатът, който представя Дея Николова. Заглавието „Монолози за вагината”, не блести с оригиналността си, но за сметка на това съчетанието между две картини, аквариум със златна рибка и книгата „Монолози за вагината” е перфектно, а чувствата, вложени в двете платна, са „сочни, колористични и дълбоко преживени” (Чудомир). Вагината, представена като златна рибка, на предаденото в странен ракурс женско тяло е подобна на онази златна рибка, която може да изпълни три желания. Тази, предсавена ни от Дея Николова, вероятно може да изпълни много повече желания, но накрая пак да остави зрителя, който желае да я разгадае до финала, при разбитото корито.

За Христо Михайлов „Геометрията на живота”, която той си представя като инсталация от череп, боядисан в кафяво, черна и червена лепенка, залепени по пода на залата, ни кара да се замислим за това колко крехка е основата на човешкото съществуване, макар че геометрията заема важно място в него, независимо от това доколко зрителят си дава сметка за това. Авторът счита, че е изпълнил дълга си, когато нагледно му показва това. Расим се представя с последното, поне засега, пресътворяване – от ранните етапи, когато той дишаше лепило, през ритуала на обрязването и бодибилдинга до нестинарството. Пътят наистина е нелогичен и криволичещ, но очистителната сила на огъня е взела връх и това показва изложената огромна цветна фотография „Ходене по огън”. Може да се каже, че изложбата безапелационно потвърждава и втори извод – българските творци, които секция „13” представя в тази изложба, винаги намират адекватен, оригинален и смислен начин да интериоризират онези въпроси, които не само ги вълнуват, но са и екзистенциалните въпроси, стоящи на дневен ред пред обществото. Независимо дали то има силата да ги погледне, да търси начин за решаването им, художниците са тези, които за разлика от политиците не го приспиват в потока от думи, а със своите произведения го карат да мисли, но и да се забавлява, да наблюдава и да вижда, да открива и да се удивява как толкова ясни неща досега не са поподали пред погледа му, да си задава въпроса как толкова елементарни отговори не са му идвали на ум.