oткриване: 5 септември, вторник, 18:00 ч.

Неподправена улична фотография е проект за авторска улична фотография от Георги Георгиев – Alien. Но не само. Фотографиите му са визуален текст, стопкадър от имагинерна театрална постановка с декор и мизансцен улицата и с най-добрите актьори на света – истинските хора. Случайни, но търсени, отрязани от времето образи.
„На този кадър човека го няма, но беше вътре“, казва Георги Георгиев за кадър, в който реално човек не присъства, но присъствието му се усеща. Такива са взаимодействията между хора и среда тук – на взаимно допълване, параекзистенция и абсолютна визуална симбиоза. Без предварителна подготовка и аранжиране на ситуациите, без каквато и да е редакция на кадрите получаваме сурова и неподправена улична фотография. Фотография, която ходи по тънкия ръб между дистанцията от персонажите и навлизането в най-интимните им, абсолютно натурални и привидно скучни, но пълни с живот ежедневни мигове.

Настоящата изложба показва улиците на София като отделни хора, а хората – като улици с човешки лица. Такива, каквито са видени и регистрирани от автора и обектива му – без сюжетна преднамереност, без търсено повествование, без тенденциозност на образите и случванията – неподправена улична фотография в нейния буквален антистазис, запечатан в стазис.

Изложба за живота на града. Изложба за живота на хората.
Нинко Кирилов

+++

Всичко живо е сюжет...

Волно или неволно, но по волята на събитията влязох в ролята на един от селекционерите на изложбата „Неподправена улична фотография“ на Георги Георгиев – Alien, автор на проекта със същото име. Да избера 60 от 250 кадъра (които пък са били предварително селектирани от близо 30 000 кадърa!), беше голямо предизвикателство. Въпреки че ми изглеждаше лесно да го направя, отсяването дори и на половината от фотосите се оказа тежка задача. Струваше ми се, че всяка от снимките на Георги Георгиев може да ни разкаже множество истории, независимо от (или тъкмо заради) непреднамереното заснемане и случайността на попадналите в обхвата на обектива образи или „избягалите“, или пък „опитващите се да избягат“ от него. А трудността по изваждането от папката с „финалистите“ и на останалите повече от една четвърт изображения мога да сравня само с бруталността на късането на страници от любима книга, нещо, което, за щастие, не ми се е налагало да правя. С облекчение виждам, че във финалната селекция, за която все пак последната дума е имал авторът, за моя радост са влезли и от онези творби, от които се наложи хладнокръвно да „изхвърлям“ заради други. Хубаво е да имаш избор, но не винаги е лесно…
И наистина, свободните композиции, визуално преплитащи безличните улици и наглед баналните и безинтересни места с озовалите се там, на същото това място, анонимни герои, преминали или спрели, случайно или не, в един и същи миг, са

своеобразни стопкадри от нови, едновременно съществуващи и несъществуващи пресичащи се сценарии,

по които нашето въображение може да си фантазира и да режисира и следващите сцени от филма…
„Докато има един човек, който да вярва, никоя история не може да не е истинска.“ – сега този цитат от разказ ме подсеща как неотдавна, преди да сподели с мен намеренията си за работа-та по експозицията на „Неподправена улична фотография“, разговаряхме с Жоро и докато той ме посвещаваше в някои от тънкостите на различните му похвати на снимане, си споделихме и очарованието от гениалния разказ на Пол Остър „Коледната приказка на Оги Рен“, послужил му и като основа в сценария на невероятния филм „Дим“ от 1995 г. с режисьор Уейн Уанг. Колкото и да ми се иска, тук няма как да го преразкажа, но препоръчвам на всички, които не са чели разказа, да го намерят и прочетат. А на онези, които са го чели, вероятно няма да им е трудно да направят връзката (надявам се не буквално), между фотографската идея от разказа (според мен идея за вдъхновението и подбудите, за разбирането и за посланията и смисъла на изкуството въобще) с идеята и внушенията на изложбата от неподправена улична фотография на Alien.

Визуалните изкуства (в частност фотографията) са привилегировани да мълчат. Те мълчаливо въздействат и допускат мълчаливи реакции. Дори и възторжените… Обичам такова мълчание. Харесва ми да мълча и да се усмихвам или да мълча и да не сдържам сълзите си. Но човек е в абсолютния плен на мълчанието и когато чете. Ако чете наум, то е, защото психо-физиологически е принуден да мълчи. Ако чете на глас – защото от гласа му се чува само прочетеното. „Всичко живо е сюжет – говореше си, докато крачеше сред празничната тълпа, доволен от сполучливия край на историята, – всичко е сюжет…“ – с тези думи на своя герой завършва и един от разказите си писателят Янко Станоев.
Някъде бях чел, че фотографията е средство за задържане на пространството и времето… Така е и с миговете, запечатани във фотографиите от експозицията „Неподправена улична фотография“ на Георги Георгиев – Alien. Безброй показани, но не(до)разказани истории… Готови сюжети. Останалото е в магията за непринудено въздействие и нейното владеене. И в способността да се оставиш на желанието да възприемаш с мълчалив възторг.

Любен Генов
25 август 2023