Ако трябва да се пише ненаписаната история на българската пластическа култура, има един сравнително забравен раздел, в който пионерските усилия на универсални и като талант, и като творческо поведение художници изградиха обществения вкус и култура извън изложбените зали. Артистичната им дейност беше колкото функция на обществени задачи и нужди на времето, толкова и израз на едно синтетично изкуство, в което се срещаха възможностите на всички изкуства.

Евгени Йонов беше не просто един от тях – от пионерите, а фигура, която формираше и налагаше високи критерии във всички области, до които се докосваха богатата му чувствителност и разностранен талант. Евгени Йонов владееше пространството във всичките му естетически и смислови измерения независимо от различността на неговата функция – от сложната организация на една панаирна палата до емоционалната съдържателност и внушение на един музей, от плаката и сценографията до изящната декоративна красота на неговите „Алафранги". Всъщност в тях като че ли беше запазил за края на творческия си път най-чистите пориви, в които възрожденската красота и обаяние са колкото израз на една национална стилистика, толкова и на едно модерно разбиране за внушението на картината.

Широко скроена личност, Евгени Йонов носеше духовността на старите зографи заедно с една съвременна мярка и високи критерии за обществената роля на художника. В днешното прагматично време, лишено от духовни илюзии, повече от всякога имаме нужда от памет за творческата и обществена мисия на творци като Евгени Йонов.
Една красива „Алафранга", оцеляла във времето, преминала през стари и нови безумия, ни връща вярата, че все още ни има.

Светлин Русев