Има няколко възгледа за художествената критика. Според един от тях критикът трябва да подхожда към обекта на изследване безпристрастно, което би му осигурило обективна оценка. Други смятат, че трябва да се пише само за художници или творби, които им харесват. За трети творбата веднъж представена в изложбата вече води самостоятелен живот, отделен от създателя й. Разбира се, има и критици, които виждат в професията си единствено средство да блеснат в обществото, без отношение към това, за което пишат. Преди години, когато се занимавах активно с този жанр на изкуствознанието, бях по-склонен в конкретната творба и в цялостното творчество на нейния автор да търся общите тенденции в развитието на нашето изкуство.

Сега е друго. Пристъпвам към анализа на една изложба с целта да видя в картините личността на автора, да стана съпричастен към неговите лутания, търсения, находки, постижения. Колкото до общите насоки в художественото развитие, признавам, че вече не се ориентирам. Нито искам да участвам в безцелните спорове има ли място кавалетното изкуство в днешния ден. Аз не мога да си представя моя свят без картината. Тя не е част от него, тя го моделира и одухотворява. Затова вече откривам само изложби на приятели, с които сме се избрали взаимно поради общност на възгледите. Това е като един разговор за споделяне на общи неща, като лично общуване, а не като разговор по скайп.

Затова съм благодарен на Краси, че ме покани да открия нейната юбилейна изложба, и съм радостен да се намирам сред нейните картини и сред общите ни приятели. В моето скромно слово ще се опитам да обясня защо харесвам живописта на Красимира Михайлова. И самата нея.

Много от картините познавам, някои видях за пръв път. Няколкото натюрморта, портрета и фигурални композиции потъват в основния жанр – пейзажа. Не че в тях тя няма постижения – малкият профилен портрет е сред успехите на нашата живопис в тази област. Природата обаче е онази област, в която талантът на художничката се разгръща най-пълно. Може би защото той й позволява да общува без дистанция, да изрази най-интимни преживявания, да търси най-сложни решения. Нейните пейзажи са еднакво далеч както от монументалността, така и от красотата на изгледа. Дори когато в тях има големи пространства, те изглеждат уютно интимни. В много от платната гледната точка е издигната, но това по някакъв странен начин не прави композицията монументална. Човекът или отсъства, или е толкова скромен, че е дребна фигура, при това най-често с гръб към зрителя. Именно тези особености на подхода правят нейните картини толкова привлекателни – те осигуряват спомена за топлината на едно собствено емоционално докосване и предоставят на природния мотив възможността да те включи като събеседник или като в убежище. Когато гледам нейните картини, а това се случва ежедневно, имам усещането, че те не ми натрапват отношение, а че преживяването на мотива е мое лично. Липсата на агресивност в тази живопис несъмнено е качество, което не може да се каже за цялостната социална атмосфера на времето, в което се опитваме да оцеляваме. Дали това не повишава допълнително стойността на тези платна като екран от кресливия свят, който ни заобикаля, от парламента до медиите и чалгата? Освен това в тях няма нито формална претенция, нито нагаждане към нечий вкус или мода. Краси сякаш ни казва – ето ме, това виждам, това мога, това правя. Честно и без поза. Сякаш тя живее в друг, свой свят, единствените ценности в който са човещината и преживяването.

В общи линии изложбата следва четири основни насоки в живописта на Краси, отразяващи четири гледни точки към света. Едната се състои в опит да се пресъздаде пейзажът като материя – плътните мазки на четката не описват, а творят терена, небето, водата. Тази повишена сетивност на живописната материя активно съдейства за засилване на възприятието, независимо от сравнително по-голямата близост до обекта. Втората линия, която сякаш отрича предишния подход, е в превръщането на природния мотив в картинна структура. За целта са използвани живописни средства като стилизация на формите и декоративност на цвета. В платната от третата насока срещаме засилена интензивност на колорита при висока плътност на цветовите петна, маркиращи формите на пейзажа. И най-после трябва специално да отделим картините от експресионистичен тип, в които формите се разчупват или разливат, а колоритът не описва мотива, а активизира възприятието от него.

Защо Краси не следва един и същ маниер в своите картини? Вероятно тъй като следва собствените си настроения в изграждането на всяка творба. Тя може би не планира предварително как ще изглежда завършеното платно. Стиловата насока идва сама по себе си. Така че при нея „индивидуалният стил” не е един веднъж завинаги намерен и повтарян маниер, той е по-скоро опит постоянно да открива непознатото в себе си.

Искам да пожелая на Краси да продължава да се търси, защото така помага и на нас да се намерим.

Иван Маразов