Всеки човек, и това се отнася и до този, избрал професията художник, изгражда своето присъствие и участие в мирозданието на базата на две свои същности – начина, по който си е избрал да живее, и от нещата, които е успял да създаде. Създаденото от Дора Кънчева живописно творчество е впечатляващо и то е резултат не само или изключително от рядката й постоянна работоспособност, а и от още едно лично качество –

любопитството и търсенето на диалог с живота, вселената и всичко останало

(не мога да намеря по-точни думи от тези на Дъглас Адамс).

Животът във Варна или в София, пътуванията и участията в безброй пленери през десетилетията са се материализирали в огромен брой морски, градски и природни пейзажи, но онова, което ги прави различни, е, че художничката е открила как да ги превърне от гледки в метафори на определени теми като море, манастир, стара София или състояние на природата. Пейзажът в тези картини не е изображение, фиксиращо дадено състояние; то запазва в себе си трептенията на стоп-кадъра на конкретен, единствен момент, съставен от всички мигове преди него и всички други, които го следват.

А пък причината за това умение най-вероятно се крие в избора на начина на живот. Определен както от съдбата – семейната среда като дъщеря на позабравения днес художник Ганю Иванов, завършил Държавното рисувално училище като ученик на Мърквичка, а също и белязан от творческата близост и приятелство за цял живот с неординерните за своето време и място артистични дарования на Славка Денева и Лика Янко. Това приятелство е емблематично и е феномен на духовната безотрадност за мнозина, настъпила с „народната власт”. От една страна, домът на Борис Денев на ул. „Шипка” 18 е нещо като място на свободния дух, където редовно се уреждат маскаради и постдадаистични забави с участието и на други приятелки и художнички като Иванка Сокерова, Глория Христова, Радка Бъчварова, Цветана Костуркова, Люба Паликарова, Зина Юрданова и Олга Вълнарова. От друга, артистичният ментор на „групата”, признатият днес за голям художник Борис Денев, след 1944 е затворен, пратен в лагер и има забрана да рисува. Борис и Славка са вероятно последните истински, неподправени, нережисирани страдалци в българското изкуство, непревърнали несгодите си в етикет за заслуги.

През 60-те години близостта на Дора Кънчева с баща и дъщеря Деневи става причина за необичайна съвместна творческа практика, оказала основно влияние върху стила и метода на работа на Дора като живописец. „Групата” започва да обикаля селата около София, нарамила бои и триножници, за да намира сюжети за своето разбиране за пейзаж. Ражда се своеобразната авторска практика на „крадене на гледки”. Известен е случаят, в който разгневен селянин от Орландовци ги изхвърля от двора си, където са се промъкнали да рисуват, защото смята, че ще го покажат в „Стършел”. Каква разлика със сюжета на известната картина „Добър ден, господин Курбе”, в която неговият патрон Брюя заедно със слугата Калас и кучето Бретон поздравяват с дълбоко уважение натоварения със статив художник пред стените на град Монпелие.
Убеден съм, че тъкмо тази интелектуална и емоционална близост между творците и тази практика на непрестанно „крадене” на гледки, на запечатване на състояния на една действителност, която никога не остава една и съща, са в основата на стила и характера на живописта на Дора Кънчева. Неведнъж е писано за нея, че тя е художник на цвета и на светлината. И не само това; като доказателство на твърдението, че нито една картина не е рисувана само защото художникът е видял красива гледка или обект, но и защото е гледал и други картини, в нейните слънчеви и ведри пейзажи като през жива тъкан се появяват и мазките на Ван Гог, и жълто-зелените сенки на Пол Гоген (в изключителния портрет на Иванка Сокерова), и разградената в спектър въздушност на импресионизма, и някаква магична фовистка експресия, подобна на ранния, пред-нефигуративен Кандински.

Цветът в палитратата на Дора Кънчева има повече на брой функции от запечатване на състояния или съхраняване на емоции. Във фактурите на нейните платна той се преобразува в средство за превеждане на сивотата на ежедневието на езика на празничността, на поредицата от уникални моменти, наречена живот.

Филип Зидаров