откриване: 29 април, сряда, 18:30 часа

СБХ представя самостоятелната изложба „Желания/Пътища/Спомени“ – живопис на Десислава Минчева. Изложбата събира на едно място произведения от различните странствания на художничката в Непал, Индия, Китай и Етиопия. Представени са над 40 голямоформатни произведения – темпера и пастел върху платно, рисувани през последното десетилетие.

Десислава Минчева разказва със свои думи за досегашния си творческия си път:

Може би най-истинското и правилно име за тази експозиция би трябвало да бъде „Една трудна изложба“.

Рисувам цял живот. И точно сега, когато уж трябва да знам и мога повече, отколкото в началото, ми е най-тежко. Не заради самото рисуване (то никога не е лесно!), а заради тази изложба, която не желая да е стандартно ретроспективна, но пък ми се иска да покажа последния период от около 10 години, когато превърнах пътуванията си в картини.

И как да събера целия свят в една зала?

Тези пътувания ми донесоха много! Те ме сложиха там, където всъщност ми е мястото – една прашинка сред 8 000 000 000 себеподобни, но със съзнанието (или надеждата), че имам собствен поглед върху случващото се с хората и имам мое виждане за природата, въпреки относителната ми обективност. Местата, на които бях – 8 пъти в Китай, по 2 пъти в Индия и Непал и веднъж в Етиопия, не бяха избирани случайно. Те са плод на продължителен интерес, нагласа и надежда, че мога да открия нещо лично за себе си и за живописта си. Нарочно не включвам Европа в този списък – прекрасно място, където ми избиват сълзи на меса в Нотр Дам, под „Страшния съд“ или пред Ел Греко, но пък ми е някак трудно да го видя като обект на бъдещи произведения. А северното ни море е друга, отделна тема...

В Китай, особено в Ханджоу и селата в областта, покрай езерото Си Ху изпитвах истинско умиротворение и красотата на лотосите във водата ме накара да изпитвам нещо, което някои хора наричат „Нирвана“. Не съм го виждала само през зимата, под снега, но кой знае...? Любимата ми френска поговорка гласи: „Който иска – може!“

В Намибия, в пустинята, усетих свободата и абсолютния простор, геометричната ѝ – но и емоционална – красота, които те карат да летиш, макар и затънал в пясъка. Във Варанаси цялата човешка история ляга на плещите ти, започваш да вярваш, че има и някакъв друг свят и откриваш необикновена красота, даже в огньовете и пушека на кладите. Ганг, с нейната вечност и леност, внушава странна утеха.

В Катманду е сякаш по-спокойно. В Пашупатинат, огромен и красив храмов комплекс, където мъртвите поемат към безкрая, даже би могъл да приемеш кремацията като романтичен акт. Донякъде... Всичко е толкова относително, наистина!

За тези места съм писала доста, но сега видях и Етиопия. Беше едно нелеко пътуване, но не съжалявам нито за миг от него! Отидохме по време на Богоявление (Тимкат) и беше разтърсващо! Не знам какво точно да кажа накратко. Нито Варанаси, нито Лалибела са места за всеки, трябва много да си искал да отидеш точно там! Едното е драма, другото – унес, едното те смирява, другото – въздига. И на двете места, за мен поне, не природата, а Човекът е главното действащо лице – с всичките му грехове и добродетели и с вярата му в нещо извън него, нещо силно и добро, опрощаващо и слагащо край на страданието тук, на земята.

Моите пътешествия са опит да създам и съхраня спомени.

Спомени за лица, места и мисли, които имат значение за мен. И за да ви ги дам – нека всеки направи с тях това, от което има нужда! За 70 години разбрах, че светът може и да се променя главоломно, но човекът, в дълбочина си е един и същ от хилядолетия. Вярвам, че с картините си се доближавам постепенно към себе си и все повече към същността на нещата, дано да съм на прав път!

Не съм религиозна, но когато в Етиопия видях хора, прекарали нощта в градината пред храма, четящи Библията на светлината на свещи и когато небето над тях порозовя и наметалата им от сиво-лилави в мрака светнаха в искрящо бяло с първите лъчи, изпитах някакъв мистичен трепет и вяра в бъдещето на света ни. Когато в праха по пътя край мене вървяха красиви мъже и жени в дълги дрехи, сякаш Библейски образи, сред стада от кози – спокойни и някак горди в нищетата си, когато свещениците изплуваха от дълбочината на вкопаните, древни църкви и народът ги следваше с благоговение... всичко това няма как да не те издигне над твоите ежедневни, дребни битки и още по-дребни проблеми и... искам да мога да рисувам все повече и повече!

И все повече се чудя на художници, стараещи се да смаят света с клиширани концепции. А светът е толкова неочакван, толкова е зареждащ истинският живот и всяко лице е такава огромна вселена, та не знам не е ли това – и виждането, и осмислянето му – достатъчен повод да се прави изкуство? Може би съм твърде стара, за да игнорирам видяното и усетеното и все търся под него същност и истина, може би е от годините, а може би – не...

Докато пиех кафе в един етиопски селски двор и една крава се вмъкваше непрекъснато в него, докато се опитвах да не забелязвам ужасно мръсните чашки, забърсани с не по-малко мръсни пръсти и едно момиченце ядеше мушкато от дувара, та в този двор влезе безмълвно една жена. Била идвала често там, възрастна, в сива дреха, с тъжно, тъмно лице и костеливи ръце. Нямало какво да прави... Постоя малко и без да каже дума, си тръгна. Добре, че успях да я снимам! Би могла да бъде модел за цял един художнически живот. Това концепция ли е? Или просто смисъл и красота?

Рисувам съзнателно от миналия век, по-точно от 1970, което значи 56 години. Детските рисунки изобщо не влизат в сметката, макар някои от тях да са по-живи и със сигурност по-спонтанни, по-ярки и доста по-забавни от сегашните. Преподавах в Академията и на други места 40 години. Вече знам коя съм и какво искам, но струва ми се, че тепърва ще се уча и ще откривам света и себе си, ако, разбира се, Господ е благосклонен. Приемете тази изложба просто като обич - към хората и към професията! Никога не ме е вълнувало дали съм модерна или не, дали се вписвам в променения свят, или стоя извън него. Никога не съм си пожелавала повече от това, да имам възможност да правя нещата, в които вярвам и които искам. Никога не съм се чувствала прекалено толерирана или пък недооценена. Отдавна съм направила своя избор и само се надявам да не е бил погрешен. С Големите художници не се състезавам – прекланям се искрено пред тях.

Състезавам се само със себе си.

Иска ми се да скачам по-високо, но… природата ми е дала толкова. Щастлива съм, че не губя интерес към света, към хората и към природата. Иска ми се и навлизам все по-дълбоко и по-дълбоко в тях. Не се страхувам (вече) да казвам думата „красота“. Тя според мен съществува – и в живота, и в изкуството. Картините, които правя, изразяват стремежа ми към нея, нека всеки я разбира както иска. Мисля, че точно разместените пластове в живота ни, нарушената хармония и загубата на идеали ме кара още повече да изпитвам необходимост да създавам своя съвършен свят. И понеже идеалите по презумпция са недостижими и ако ми е писано, ще имам още поне малко път в преследване на нещата, които мечтая да мога да направя... един ден… В изложбата е всичко онова, което ме е интересувало и в което намирам смисъл. Звучи доста обикновено, но да, рисувам портрети, фигури, пейзажи. Такава е истината. Определено я предпочитам пред нарочно измислената концепция. Ненавиждам фалша. Както е казал Джером Джером: „Честността е най-големият лукс, който човек може да си позволи.“

P.S. Без майка ми и баща ми тази изложба нямаше да съществува. Благодарна съм им безкрайно и завинаги! Нямаше по-разбиращи, изискващи и подкрепящи ме хора! Щастлива съм да имам син като Сандро, с когото мога да споделя всичко, наистина всичко! Били сме винаги заедно – в мислите си, в София и по целия свят. Бях дарена и с изключителен учител, чиито думи си спомням и осъзнавам до ден днешен и който ще бъде до края мяра за мен. Светла памет за Светлин! А приятелите – те си знаят колко ги обичам. И има защо

Беше ми отнето много, но повече ми беше дадено. Благодарна съм и за едното, и за другото! Ако мога да направя по-силни и по-добри неща оттук нататък, ще бъда истински щастлива!

Десислава Минчева, 29 април 2026

+++

За автора

Десислава Юлий Минчева е родена през 1956 в София. През 1981 година завършва Национална художествена академия, София, специалност „Живопис” в класа на акад. Светлин Русев. Десислава Минчева е дългогодишен преподавател в Националната художествена академия (до 2025), професор по рисуване и завеждащ катедра „Рисуване“ (2020 – 2024); член на Изпълнителното бюро на СБХ, завеждащ отдел „Международни отношения” и PR на СБХ за периода 2011–2016. Изнася лекции по проблеми на изкуството у нас и по света: в Мексико сити, Академия „Ла Есмералда“ (2007); Барселона, Испания (2008); Париж, Франция (2008) в Екол де Боз’ар, Академия „Брера“ в Милано, Италия (2009); Академията в Сиан, Китай (2011, 2012, 2019), Националната художествена академия в Ханджоу, Китай (2013, 2014, 2018). Десислава Минчева е наградена с Национална награда за живопис „Захарий Зограф“ през 2021; получава Златен медал за рисунка на Фондация „Агаци”, Италия през 2008 година.
Десислава Минчева участва в множество групови изложби и реализира над 50 самостоятелни изложби у нас и в чужбина – в Париж, Франция; Франкфурт, Германия; Виена, Австрия; Скопие и Щип, Македония; Коккола и Канус, Финландия; Сиан и Хуанджоу, Китай; Рим, Италия. Нейни творби са в колекциите на Национална художествена галерия – София, Софийска градска художествена галерия, окръжни галерии в страната и частни лица. Както и в чужбина – Франция, Холандия, Белгия, Германия, Великобритания, Македония, Гърция, Финландия, Турция, САЩ, Мексико, Китай, включително колекция „Светлин Русев“, колекцията на проф. д-р Петер Лудвиг – Аахен, Германия; колекцията на Академията в Сиан, Китай и колекцията на Юго Вутен, Белгия.

+++