Често съм писал за художници, чието изкуство познавам сравнително по-добре, отколкото самите тях като личности. Случаят с Атанас Василев е точно обратният. Човекът, приятелят, интересният събеседник неизменно бяха във фокуса на общуването с него. Що се отнася до творчеството му, в цялото си богатство и пълнота то се разгръща пред мен, а, сигурен съм, и пред по-голямата част от публиката едва днес, във връзка с организирането на юбилейната изложба, откриваща се година след неговата кончина. Основната причина за това е изключителната скромност на Атанас Василев, неговата ненатрапчива деликатност  и липсата на каквато и да е суетност или авторово самолюбие. Може да се каже, че той притежаваше особен професионален и нравствен максимализъм. Напълно съзнаваше високата отговорност и мисията на художника в съвременното общество, но заедно с това беше наясно и с факта, че когато говорим за визуални образи, е уместно да имаме предвид по-скоро  посредническата роля, а не егоцентричната самоизява на автора.  

Банална истина е, че по правило оценяваме близките си и в частност хората на изкуството post mortem. В случая тази максима важи с пълна сила. Пред нас е удивително по значимост и по обем творческо дело, на пръв поглед разнолико, разнопосочно, но всъщност удивително монолитно и цялостно в своето полифонично звучене.   

Няколко неща правят впечатление и следва да бъдат специално подчертани. Преди всичко –  впечатляващата „отвореност” на автора към историята и съвремието на изкуството, жадният за познания поглед и същевременно винаги проникновената осмисленост в преживяването, в усвояването и в творческото „четене” и „препрочитане” на уроците на графиката в многовековния й път на развитие. Може да се каже, че това е дълбоко, принципиално уважение към класическите традиции. Атанас Василев в пълна степен притежаваше таланта да извайва различни по характер образи като своеобразни знаци-символи на дълбоките мисловни пластове, които съставляваха самата същина на творческата му натура, на неговия пластичен мироглед. Защото за него рисуването освен любов и радост беше и сериозен, отговорен труд. Безспир търсеше и откриваше експресивните характеристики на графиката – като се започне от класиката (Рембранд, Домие) и се стигне до модерното изкуство (Пикасо). От универсални, при него тези характеристики се превръщаха в нещо дълбоко личностно, вътрешно преживяно и почувствано, без при това да губят нищо от своето общочовешко значение. Солидната рисунка, живата линия, темпераментният щрих, артистично разлятото петно, усетът за типичното и характерното, изведени не като умозрителни, а като конкретни визуално-пластични категории, като точно намерени еквиваленти на дадени усещания или емоционални и духовни състояния, са най-важните характеристики на неговия стил. В същото време проблемите на пластичното пространство, на комбинаториката като израз на Божествените пропорции, като сума от външно неафиширани, но същностни висши закономерности на всемира, като проява на духовното начало извън и отвъд човека, е другата значима „свръхзадача”, която художникът решава в редица творби, вдъхновени от опусите на неговия учител Петър Чуховски.

Мястото на Атанас Василев в съвременната българска графика като един от най-талантливите и най-достойните следовници на традициите, завещани от такива колоси като Б. Ангелушев и И. Бешков, засега остава незапълнено.

Чавдар Попов