19 юни – 9 юли 2020
галерия „Depoo“, София

 One lOve… or maybe mOre? като резултат от „случаен“ каламбур, игра на думи в името на шегата, се оказва заглавие на изложба транскрипция. Наричам го транскрипция заради функцията, която изпълнява като обяснител на частите, от които е създадена думата, понятието. Някакъв вид спомагателен език за езика, който посочва пътя към изказването, а оттам и към изживяването. Частите, на пръв поглед ясни – „една“ или „повече“, „любов“ или „може би“ – начертават посоката към този път под формата на паралели и това е първата крачка на наблюдателя към визуалното. Транскрипцията се оказва многопластова, пътят не е еднопосочен.

Паралелите са няколко.

Първият е темпорален. На пръв поглед много познат, действащ като символ – архитектура, декорация по някоя фасада, Триумфалната арка е символът Париж от миналото. Този, който познаваме от романите на Кортасар, с котките в Латинския квартал, които влизат в историята на литературата, мостът Мирабо от поезията на Аполинер… тук примерите са неизброими. Паралелът е като фигура и фон, фон, в който чрез линия се врязва силует, силуетът става фигура. Виждаме портрет на фон Париж.

Вторият паралел е Париж от историята на литературата, кинематографията, визуалното изкуство като фон, портретът на Париж днес. „Едно особено напрежение от тълпите по улиците, пръскащи се по шевовете кафенета с наблъскани един до друг парижани, отпиващи вино на миниатюрните масички, букинисти, клошари и изкуство, преминаващи велосипеди, тротинетки и скейтове, туристи с възхитени лица, попивайки парижките гледки и миризми… Екзалтиран и екзалтиращ град“. Фигура с ново лице, позираща на познатия фон. Тук темпоралните модели действат като пластове.

Третият е непознат – затварянето на града. Тук транскрипцията е по-необходима от всякога в ролята си на модел, карта, гид.

Паралелът на отворения и затворения град.

„Париж без хора?“ Париж като фон без портрет. Монохромно синьо Ив Клайн. Но синьото на Клайн никога не е изпълнявало функция на фон. То само по себе си е транскрипция. Това е паралел – от фона към „другото“. Наричам го „другото“ заради изискването на модерната мисъл за крайност на познанието. Авторът на паралела го обяснява така: „Само витрините, примамващи окото да спре и да им се наслади… Париж се успокои. Стана още по-прекрасен, изведнъж кейовете на Сена се откроиха, станаха по-видими и хармонични, особено по залез… Всички изпращахме мълчаливо слънцето с умиротворени лица, светнали и вглъбени, като че от друго измерение.“

One lOve… or maybe mOre? е многопластовото изживяване на Десислава Христова, представено в галерия Depoo. Новооткритото пространство за съвременно изкуство представя серия колажи, рисунки и ситопечат, допълнени от обектна инсталация, представляваща сама по себе си колаж от паралели. Натрупвания от споменатите пластове. Рекламни материали от изложби, карти на музеи, покани за open-studios, организирани от Сите де-з-ар в Париж, колажирани в тези смисли между преживяванията. Сериграфията като следа, удар от матрица, отпечатък. „Това е изкуство, сътворено от изкуство. Париж като един колаж извън тиража.“ Пространството на галерията е само по себе си интеракция, инсталирана в улицата.

Тук паралелът е не само видим: идея – творба – локация. „За Депо“ е слоганът на пространство, функциониращо като паузата между маршрутите, като склад за съвременно изкуство и комуникационен дизайн. Четвъртият паралел очертава и тенденцията към обединение, емблематична за арт средите в посткарантинните дни. Малките общества от съмишленици – ценители, галеристи, артисти и куратори, обединени около изкуството – истинският притегателен център за повдигането на духа по време на криза. Това е едва втората изложба в Depoo. Първата е точно преди lockdown-a.