януари 2020
Изложбена зала „Райко Алексиев“ – СБХ

 
Последните картини на Валентин Топалов, представени на самостоятелната му изложба на „Раковски 125“, с които той отбелязва своята 70-годишнина, са закономерен резултат от неговото досегашно развитие като живописец. Те свидетелстват за стремежа на автора все по-последователно да освобождава своя почерк от зависимостта от натурата и от бремето на сюжетното начало, като го насочва главно към знаково-символен тип изразяване в сферата на нефигуративното.

Творческото кредо на художника изповядва представата за картината като за автономен пластичен организъм, притежаващ свои собствени закони и логика. Независимо от това, че в някои платна можем да открием асоциации с предметни конфигурации, с природни елементи или с фигуративни мотиви, напомнящи ни, макар и далечно, „неща от живота“, те нямат определящо значение за поетиката на визуалния образ. Художникът обръща основно внимание на самостойните експресивни възможности на цвета, на тона, на нюанса, на гамата, съумявайки да оркестрира по впечатляващ начин многобройни, различни по характер компоненти – линии, петна и форми (геометрични или с дифузни размити очертания), фактура, текстура и т.н., постигайки – чрез сложни композиционни похвати – нужната органика на общото въздействие на пластическия образ.

Валентин Топалов реализира живописните си намерения в творби с акрил с преобладаваща абстрактна пластическа структура. С някои незначителни изключения, където предметно-фигуративният принцип е подчинен на геометризацията и на обобщението, като правило темата е изведена, както вече беше отбелязано, до степен на неизобразителен знак или символ. Предпочита студените, разнообразни като тонални преходи и вальори гами, които изграждат една изключително сложна живописна субстанция. Пластическите характеристики на визуалния образ се формират на базата на непрестанни „пулсации“ между двумерното и тримерното (с условен знак) пространство, което определя динамичния характер на възприятието при външната статичност и застиналост на изображението. С други думи, налице е определен вътрешен конфликт или най-малкото противоречие, което се снема от богатството на колорита и от разнообразието на формите.
Идеята на художника, като изходна точка, съдържа в себе си както енергията на първичния импулс към живописване, така и желанието да се намерят определен род пластически формули, чрез които – отвъд натуроподобието – да бъде даден израз на своеобразната амалгама от

сетивни впечатления, асоциативни инвенции и искрени, неподправени чувства.

По-лиричните картини, изградени чрез фини степенувания и дифузни, преливащи едни в други мазки, се редуват с по-експресивни и по-контрастни решения. Разнообразно композираната аранжировка на експозицията осигурява търсената ритмика на възприятието на платната, при което реалността и онова, което съдържат в себе си линията и петното, умерено полихромното начало, фино подчертано с деликатни акценти в изграждането на живописната тъкан, сякаш непрестанно сменят своите места. И все пак богато нюансираната монохромност в студени тонове определено доминира.
Избраната от Валентин Топалов стилистика илюстрира нагледно необятните възможности на абстрактната живопис за визуално споделяне със зрителя на различни размисли и емоционални състояния – от космологичните висини до най-интимните, личностни трепети на човешката индивидуалност.