5 – 30 ноември 2021
СБХ – Шипка 6, зали 1А, 1B, 1C

В началото на 90-те години на миналия век, когато се отърсихме от „надвисналата над художниците репресивна социалистическа машина“, феноменът обща художествена изложба беше отритнат, а художествените съвети бяха заклеймени като цензори и повсеместно разпуснати. Ето че след вече три десетилетия жънем „успехите“ на този отказ – градовете се изпълниха с кичозни паметници, самовлюбени архитекти преобърнаха градовете ни в еклектични лунапаркове, в които без никаква естетическа мяра съжителстват несъвместими архитектурни пластически езици. Липсата на пари, отказът от контрол и ясна визия за управление на държавата, а в частност и на културата, през последните десетилетия доведоха до заличаване не само на десетки паметници, но и до рухването на цели полета в изкусвото ни. И безспорно сред тях трябва да бъде посочено това на монументалните изкуства. Навярно и с това трябва да си обясним защо постепенно паркове и градинки се населиха със скулптури, които приличат повече на разхвърляни детски играчки, при това с доста лоши естетически качества, отколкото на сериозна скулптурна работа.

Логично бавно и постепенно започна

възвръщане към някаква нормалност

и художествените съвети се появиха отново, макар и в тях често парите, лобито и личното да надделяват над художественото. Същото се случи и с общите художествени изложби, които се прекръстиха на национални изложби, есенни и пролетни салони и други подобни прегледи, в които се прави своеобразна панорама на състоянието на изкуството. Важна моментна снимка, в която артистите имат възможността да се ситуират спрямо общото развитие на полето, с малката разлика, че ако преди 1989 от онова, което се показваше, голяма част бе откупувано и попадаше в държавните колекции, то сега участието в подобен форум е заради самото участие и споделяне. А откупката – мираж.

В този контекст се явява Националната изложба за скулптура, която бе подредена през ноември 2021 в залите на Съюза на българските художници на ул. „Шипка“ 6 и посрещаше своята сертифицирана в зелено публика. Ако трябва да сме честни, скулптурата е наистина сложно занимание, което за разлика от живописта е многократно по-скъпо и изискващо наистина оглупяващо отдаване, особено в нашето настояще. В него скулптурните изложби са в пъти по-малко на брой, а пазарът за тях е изключително свит. Ето защо явяването на тази изложба е

донкихотовски жест, който заслужава нашите адмирации.

Както в лошото социалистическо минало, така и днес изложбата има своя тема. И ако преди 1989 тя се въртеше около Ленин, Октомврийската революция и други такива партийно украсени теми, то днес в опит да не се изпада в политическото тя е „В началото е натура“. Ето как организаторите обясняват сами идеята: „Натура е заобикалящият ни свят като източник на въображение. Независимо дали се вглеждаме в природата около нас или в конструктивни решения, родени от съвременните технологии, или в кадри от нашия интериор, или в необятните възможности на фигуративността на човека и животинския свят – във всички случаи става въпрос за натура, която захранва въображението на артиста. Темата трябва да бъде стимул за участниците да създадат нови, актуални произведения, включително и такива, които разширяват разбирането за триизмерно правене.“

Стефан Коцев  / Лодкар

Темата позволява не само всевъзможни идейни и пластични фокусирания, но и участието на автори, работещи с различни медии. Ето защо сред селектираните художници можем да видим не само утвърдени имена като Ангел Станев, но и артисти от по-новата генерация като Георги Георгиев – Жожо, Валентина Шарра, Мартиан Табаков. Всички те се изявяват в пространството на изложбената зала заедно с над 50 автори. Изявяват се огорчаващо неравно. Редом до наистина ярки пластически търсения могат да бъдат видени слаби разработки, които даже трудно могат да бъдат определени като скулптура, защото тримерността, колкото и да ни се иска, не е условие за скулптурност. В този смисъл Националната изложба на скулптурата е ценен преглед, който ни дава възможност да видим истинското състояние на нещата. И ако трябва да сме честни, то никак не е оптимистично.

Като си задавам въпроса „защо“, сам аз бих откроил, макар и само маркирайки, следните, разбира се, само лични, но, струва ми се, все пак възможни отговори:

– Изкуството на скулптурата в последните няколко десетилетия е поставено в унизителна позиция от страна на ниската естетическа култура – на властимащи и колекционери. Това предопредели пластическо чалгизиране, следващо пазарните търсения. Постигна се

маргинализиране на изключителната скулптурна школа,

създадена у нас още в началото на миналия век и продължила своето развитие и след 1944, за да достигне след 60-те години до завидни постижения, които днес в опита да се саморазправим с близкото си минало станаха обект на нова иконоборческа криза – едни бяха заклеймени като несъстоятелни, а други дори бяха разрушени.

– Естеството на скулптурното изкуство предполага усърдност и вложения на средства, които изискват от артиста да заплати висока цена в буквален и в преносен смисъл. Поставен в ситуация на оцеляване, а не на реално съществуване, скулпторът обяснимо започна да губи преценка за собствените си качества и способности и се изправи пред невъзможността да се съизмери и ситуира сам себе си адекватно в собственото си професионално съвремие.

– В опит да се извисим над миналото организирането на общи художествени изложби се превърна в хлъзгав терен, по който е сложно да се балансира. Всички съзнават нуждата от подобни форуми, но намирането на съвременен подход към него се оказва проблематично.

„В началото е натура“ / поглед към изложбата в зала 1А, СБХ – Шипка 6

Нужна ли е селекция на участниците? Как трябва да бъде извършена тя? Кой има право да заеме позицията на естетически съдник и да определя кое „да“, кое „не“? Как да се отграничим от вкуса и личното и да не се превръщаме в цензуриращ инструмент? Все въпроси, които ни поставят в капана на глобалното ни съвремие. В капана на изтърбушеното ни от ценности битие. В името на за пореден път цивилизационно криворазбрано постигане на плурализъм и свобода.

Ако се върнем към националната скулптурна изложба,

подредена в залите на Съюза на българските художници, и се вгледаме честно в пейзажа от пластически търсения на българските артисти, ще установим, че този пейзаж много точно показва къде сме днес. В плашещ синхрон с политическия маскарад в страната.

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, брой 05 / 2021, 12 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук