2 – 18 юни 2022
СБХ – Шипка 6, зала 1С
Преди да заговорим за тази изложба, бих искала да обърна внимание върху нещо важно, нещо съществено от портрета на нейния автор, което, смятам, е останало незабелязано, когато се говори за художника Васил Вълев. А то е, че днес (особено когато него го няма и няма вече кой да разкаже от „първа ръка“) дължим признание за работата му в процеси от развитието на съвременната българска живопис в областта на акварела и за усилията му, осмислени като лична кауза (според неговите думи) за реабилитирането през втората половина на ХХ век на акварела като пълноценна живописна техника у нас.
Винаги съм възприемала акварелното творчество на Васил Вълев като органично вплетено в културния живот на град Търговище, където през 60-те и 70-те години художникът живее и твори и където развива активна обществена дейност. Безспорни са заслугите му като пръв уредник на художествената сбирка към Историческия музей, но най-вече е добре да изтъкнем ролята му на инициатор през 1977 и съорганизатор на Международния пленер за акварел. Ежегодно провеждащият се форум превръща града в културен център, чието име се популяризира не само като роден град на големия български акварелист Никола Маринов (1879 – 1948), но отваря път и за провеждането на Националните изложби за акварел (след 1979) и влиза в траекториите на тогавашния художествен живот на страната. От лични разговори с Васил Вълев разбирам отдадеността му на
самоотвержен работник в това поле на изкуството:
„Искам да добавя защо бяха тези усилия да възродим акварела в България – пише той в свой спомен през 2003 – Акварелът в най-добрия случай се използваше като помощен материал и като графична добавка в илюстрациите, а не за решаване на сериозни пластични проблеми. Паричната оценка на акварелните произведения беше силно занижена в сравнение с картините, рисувани с маслени бои. Много години бяха нужни за връщането към онези превъзходни образци в нашата живопис, създадени с акварел [...] Нашето усилие бе да насочим вниманието на колегите художници, а и на зрителите към пластичното богатство на този материал. Първата официална стъпка направихме четирима художници с по 12 акварелни творби. Изложбата бе открита в салоните на ул. „Шипка“ през 1975: Александър Поплилов, Ненко Токмакчиев, Сергей Петров и аз [...] Мисля, убеден съм, че на този етап акварелът заема достойно място в творческите планове на българските художници.“ Осмислянето на личната заслуга звучи скромно, но с поглед назад разбираме колко много дължи днешното ни изкуство на художниците, живели за изкуството и извън стените на своето ателие. Затова за творчеството на Васил Вълев е трудно да се говори само с физически или естетически категории. Има нещо повече в неговото тълкуване именно заради цялостната лична и житейска философия на художника към света. Специфична отговорност към работния процес, дисциплина и липса на шумно афиширане – черти в поведението най-вече на едно цяло поколение, към което принадлежи художникът, но които също определят стойността на неговото изкуство.
Мнозина, които са писали за живописта на Васил Вълев, подчертават преди всичко неговата
сдържана, но сложна живопис, обръщат внимание на нейния особен лиризъм.
Всъщност Васил Вълев остава до последно свързан с окръжаващата го видимост. В нейните непретенциозни проявления открива поетиката. Връзката с родното му село, контактът с природата държат сетивата на художника винаги будни. Пейзажите му търсят излаз извън града, а там, където виждаме архитектура, тя е някак естествено потънала в доминиращи я природни форми. В акварелните листове с пейзажи от Балчик реалното очертание на сипеите над морето заживяват самостойно пластично битие. Техниката на редуващо се измиване и нанасяне на цвета създава богата и нюансирана фактура. Акварелът е усетен в пълната сила на неговите възможности и четката на художника вече следва с лекота артистичното намерение. Но тази четка не е деликатна и не създава ефирни материи. Тя извлича максимума от контакта между петното и хартията и разчита на плътния цвят. Често в колоритното изграждане черното акомпанира на звучно синьо или охра. Тук се сещам, че Васил Вълев посочва сред първите български акварелисти името на Майстора. Цветните взривове от Цариградския цикъл от 1926, толкова изпреварващи в тогавашното българско изкуство, са друго разбиране за материала. Показват, че от акварела могат да се изтръгнат различни от неговата ефимерност, дълбоки и драматични звуци, и този урок за Васил Вълев е останал базов. С подобен подход непретенциозните сюжети се превръщат в самостойни пластически завършени произведения. Без значение от жанра – за художника основно пейзаж, натюрморт и композиция – избраният мотив е еднакво отговорно и професионално работен.
Васил Вълев / Край Дунава
Изложбата, наречена „За цвета и хората“, насочва зрителя към два съществени за творческата природа на художника компонента. Разбирана като сложна материя, изявяваща магическите трансформации на цвета, живописта остава докрай за Васил Вълев негово убежище, негова лична територия. Тази територия обаче рядко е без човешко присъствие. Героите на художника са също като небрежно подредения натюрморт, те са „хванати“ в естествената им среда, на разговор пред къщата, работещи или вървящи по улицата. Те са непретенциозни, но живи, контактуващи с нас и готови да разказват истории. Част са от онзи имагинерен, но реален за художника свят, в който той неподправено и честно ни приканя да пристъпим.
Анелия Николаева
+++
Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 41 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук:
