5 декември 2017 – 12 януари 2018
СБХ, Шипка 6, 1 и 2 етаж

Изложбата „Спорът за реалността“, реализирана с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура“, бе замислена едновременно като изследователски проект и като дискусионен форум. Основната цел на проекта с куратори Станислав Памукчиев, Петер Цанев и Кирил Василев бе да предложи критически поглед към доминиращите идеи в съвременната българска живопис и скулптура. В изложбата бяха представени 60 автори от различни поколения с полярно противоположни светогледи и естетически възгледи. Тук публикуваме част от състоялата се по време на изложбата дискусия. 

+++

Дискусията

Любен Генов:

Добър вечер на всички! Радвам се, че сме тук заедно. Преди известно време, на откриването на тази изложба, също имах възможност да кажа няколко уводни думи като представляващ организацията Съюз на българските художници, собственик на тази галерия и домакин на едно събитие, на което имаме удоволствието да сме свидетели и сега. Тогава, представяйки изложбата, споменахме, че предстои такъв диспут. Ако диспут ви звучи много тежко, нека да е едно обсъждане или откровен разговор, провокиран от експозицията, въздействала по един или друг начин на всекиго. Разговор, който навярно на много от нас липсва, разговор за изобразителното изкуство с неговите настоящи проблеми.

Като изключим всички произтичащи от състоянието на галерията, вида на залите и прочие причини, които биха могли в някаква степен да предизвикват у някого и негативно отношение към изложбата, чисто субективно казано – подчертавам това нещо – за мен тази изложба е много силна и важна за СБХ. Правя изричната уговорка, че не се опитвам да кажа, че това е най-добрата изложба, нито пък мога да пропусна факта, че тук, в тези пространства, каквито и да са те в момента, са правени не една добри, хубави, силни, провокативни, смислени изложби. Аз съм от този тип хора, които не обичат да обобщават и трудно бих могъл да изведа теория за качествата на една изложба. Моето отношение се е формирало преди всичко субективно и до голяма степен интуитивно в резултат на начина, по който ми влияят творбите в една изложба, как ми въздейства тяхното живеене в пространството, начинът, по който те присъстват и съжителстват. И това е отношението ми към изобразителното изкуство по принцип, оценявайки го преди всичко

като форма – форма, която впоследствие определя своето съдържание.

Естетическото и емоционалното въздействие на една творба за мен е по-важно от смисловото. Но това е моето отношение. И ми се струва важно да го споделя, защото това предпоставя позицията ми не само като автор, но и като човек, който възприема творбите на своите колеги художници и изобразителното изкуство въобще.

Още в първите разговори по идеята за този проект имах резерви към наименованието, което ми звучи твърде тежко и прекалено глобално за каквато и да било изложба, и ако зависеше от мен, не бих го избрал. Всички обаче би трябвало да си даваме сметка, че това е просто едно заглавие на изложба, а не самата изложба. И така, както не бихме могли да се произнесем за качествата на една книга само по нейната корица, така не бихме могли да отъждествяваме изложбата и само с начина, по който звучи нейното наименование, колкото и да е предизвикателно или многозначително. И като говорим за качеството на една изложба, всъщност това е низ от качествата на творбите в нея… И стигайки до тях – творбите и авторите им – и без да имаме друга посока за нашите мисли и разговор, не бива да забравяме, че тази изложба е направена изцяло на кураторски принцип. Трябва да сме благодарни на тримата куратори, създали това събитие, а те са проф. Станислав Памукчиев, проф. Петер Цанев и критикът Кирил Василев. Както при откриването на изложбата, позволявам си да кажа по няколко думи за тях. За Станислав Памукчиев всички знаем, че е един безспорен авторитет в българското съвременно изкуство. Респектираща е и неговата дългогодишна преподавателска практика в Художествената академия. Като активен художник той неколкократно е преизбиран за секретар на секция „Живопис“ към СБХ и точно там, при едно от обичайните обсъждания, в ръководството на секцията сякаш тръгна и първоначалната идея за тази изложба. Самият той е инициатор и организатор на редица проекти. Неотдавна реализира една от мащабните тематични изложби тук, на „Шипка“ 6, „Неразказаната абстракция“, в съвместно кураторство с проф. Петер Цанев, който също е артист, академичен преподавател с авторитет, ръководител на катедрата „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини“. Автор е на десетки публикации по проблемите на съвременното изкуство, издал е няколко книги и сам е курирал не един проект, свързан със съвременното изкуство. Кирил Василев е познат не само като критик, но дори е по-популярен като поет и есеист. Завършил е „Културология“ в Софийския университет и от известно време води редакция „Пластични изкуства“ във в. „Култура“. Подчертаният му интерес към съвременното изобразително изкуство го насочва и към редица кураторски изяви. Мога да спомена една от интересните изложби, които той направи в галерия „Райко Алексиев“, наречена „Без дистанция“ и представяща творчеството на едно поколение български скулптори, излезли на сцената в края на 90-те години и през първото десетилетие на нашия век.

РАСИМ (Красимир Кръстев) / Old painting. Буше. Диана си почива след баня, 2015 –­ 1640. От серията маслена живопис, отработено моторно масло, петрол, платно

Отново искам да изкажа благодарност към кураторите на този проект, в който те представят селекция от творби на 60 автори от различни поколения, работещи основно в сферата на живописта и скулптурата, но, както всички виждаме, в тази изложба има много произведения, които са гранични форми на тези видове изкуства и разширяват значително понятието за традиционните изразни средства и материали.

Този проект е важен и заради това, че той е осъществен с помощта на една друга институция, която в някаква степен успешно подпомага българското изкуство – това е Столична община, на която благодарим за това, че приеха проектът да е част от Календара на културните събития за 2017. Признателни сме за това въпреки съществуващите разногласия във вижданията ни по някои теми, свързани с изкуството в градската среда, монументалното изкуство и архитектурния синтез, както и категоричното несъгласие на СБХ с някои практики на общината, довели до унищожаването на автентични скулптурни образци.

Гост на този разговор е Весела Ножарова,

активен художествен критик, куратор на много събития, свързани със съвременно изкуство, сред които се отличава проектът ѝ „Място, на което не си бил преди“, осигурил участието на България на сцената на Венецианското биенале през 2007. Нейният творчески и професионален път преди доста време мина и оттук, през СБХ и залите на „Шипка“ 6. Ето че тази вечер тя ще бъде в ролята на модератор на тази среща. Преди да ѝ дам думата, бих искал да благодаря и на всички вас, че сте тук и че заедно ще имаме възможност да поговорим за това, което се случва в момента. Надявам се, в залата освен нас, авторите, да има и други колеги, но и хора от различни среди, почитатели, ценители на българското изкуство. Важно е да сте активни. Качествата на една изложба са комплекс от отношения и взаимовръзки и зависят не само от това как авторите ѝ са погледнали на предизвикателството и участват в нея, но също и от всички реакции на онези, които виждат изложбата, и от начина, по който я възприемат. И няма еднозначност. Не знам дали това ще бъде спор за реалността, какво точно е реалността, дали в изкуството различията са крайно противоположни или допълващи се, но във всички случаи е добре да се чуят различни мнения на различни страни. Благодаря, давам думата на Весела.

Весела Ножарова:

Добър вечер на всички. Виждам, че тази вечер има много хора, виждам много колеги. За да има смисъл един такъв разговор, много важно е наистина да се получи разговор. Така че благодаря на Любо Генов, че направи едно толкова подробно представяне както на проекта, така и на всеки един от кураторите, които са тук: Петер Цанев, Станислав Памукчиев и Кирил Василев са около мен, на тази маса. А моята роля е модераторска, подстрекателска и да дам старта на едно говорене за изложбата, която съм сигурна, че макар да не е изложба, боравеща с крайности и с така любимата на всички журналисти дума „провокация“ – според мен това не е точно изложбата, която е провокация, но това е една много художническа изложба, изложба, която борави със самите фундаментални пособия на изкуството, на живописта и скулптурата преди всичко. Не се опитва да скандализира. Но въпреки това дълбоко в тъканта на тази изложба има спор. И аз мисля, че „Спорът за реалността“ е едно много подходящо заглавие и мисля, че е добре да започнем да спорим и да разсъждаваме за това

каква е допирателната точка между изкуството и реалността, която обитаваме,

и как тази реалност влиза в изкуството, по какъв начин, какъв е диапазонът на навлизането на реалността в изкуството и, разбира се, за каква реалност говорим, защото тук понятията за реалност според мен са доста широки и много разнообразни. Те са породени от спецификата на историческото развитие на българското изкуство – нещо, което също бихме могли да обсъждаме подробно.
Аз ще се включвам в дискусията не само като модератор, но и като човек, който ще провокира различни теми и ще дава някакви оценки импровизирано. Надявам се в края да останем с усещането, че сме казали нещо много важно за българското съвременно изкуство и за съвремието, което влиза в изкуството.
Давам първо думата на Станислав Памукчиев като човек, от когото основно идва идеята за спора за реалността; това е една изложба, инициирана от секция „Живопис“. Може би да си кажем няколко думи и по технологията по правенето на тази изложба.

Станислав Памукчиев:

Действително, проектът тръгна като идея и намерение от секция „Живопис“, с обръщане и към секция „Скулптура“. Впоследствие в разговора и оформянето на тази идея бяха призовани като съкуратори двама силни теоретици и постепенно кураторският екип оформи и обособи своя територия. Желанието беше тази изложба да се превърне в сериозен разговор за днешното битие на живописта и скулптурата, отнесена към днешното битие на съвременното изкуство. Да представи силно и равнопоставено художници от различни поколения, с активна позиция и категорична индивидуалност, със силни светогледни позиции. Автори, оказващи влияние върху процесите в българското съвременно изкуство.

Защо „Спорът за реалността“? Трябва да кажем, че кръстник е Кирил Василев. Това заглавие има полемична енергия. През всичките години след 1989 се употреби много енергия в това, нашето изкуство да компенсира и догони нещо, което исторически не е било възможно да бъде изживяно. Тази енергия като

порив за идентичност и порив за приобщаване към света,

събрана с енергиите на революционното време, роди много конфронтирани позиции. Деведесетте години бяха време, когато тези конфронтации бяха активни и видими, до степен на публични нагрубявания и некоректност. Постепенно процесът се уталожи, легитимираха се новите медии, легитимираха се новите подходи в изкуството, концептуалното намери своята територия. След 2000 г. започна да се говори за плурализация, за нормално толерантно съжителство на различни артистични изразявания, на различни платформи. В това време активно се спореше основно за езика на изкуството, за въвеждането на нови медии. Под това, разбира се, стоеше отдолу като скрита енергия преразпределението на видимите места, на йерархиите и на престижността в нашето поле. В новото време на плурализъм, на едновременно съществуване с известна огорченост ще кажа, че този плурализъм не е на базата на осъзнаване и допускане на различието и другостта, на разбиране кой какво прави, а просто на игнориране. В момента артистичните пространства са силно сепарирани, те отглеждат вътре своята героика, имат си своите йерархии, постигнали са вътрешна конвенция,

„отглеждат“ и своя публика.

С изненада и за тримата куратори, когато се получаваха работите за изложбата, още един път ни беше доказано, че различните сфери не се познават и не искат да се познават. Още повече че хора, които ние мислим за приблизително в един сектор, те също не се познават. Има някаква апатия и нихилизъм от дългото време на неслучване.

Радоил Серафимов / Снимка за спомен

В този проект не става въпрос за остарелия спор пластично-концептуално или кое е съвременно, а за мълчаливото доказване чрез самите произведения на различията и многообразието от светогледни и творчески позиции, на тяхното право на съществуване в съвременния социокултурен контекст. Тезите на различните „силови“ играчи, изразени през техния възглед за изкуство – да стоят в едно експозиционно пространство. Кураторският екип да им даде равнопоставеност като представяне, като позиция в изложбата, като осъществяване на всеки един отделен артист, а спорът да е с качеството на собствения им резултат. Оттам нататък публиката и културно зрящите да имат своето предпочитание, избор и коментар. Когато имаш предпочитания към едно, да имаш толерантността да помислиш, че и другата страна има основание да прави своето изкуство.

Проектът призовава към толерантност, гледане, познаване на другата страна.

Спорът да се качи на друго ниво, първо на разпознаване на аргументите и силата, която стои зад различната платформа, и ако се спори, да се спори с професионални аргументи. Изложбата се обръща и към зрителя – това е много важен момент от проекта, че той е отворен към зрителя, към неговите предразсъдъци и елементарни рецепции на гледане на изкуството. Публиката влиза и се опитва да хареса нещо. Работи се с апарата „харесва ми“, „не ми харесва“ , „хвана ми окото“, „много е приятно“, „как е пипнато“ – накрая си отиват обидени, че това не могат да го купят и занесат вкъщи. Това са общи констатации, които дойдоха с новото време, с това, което става на пазара на изкуството и възпитанието на публиката. Проектът работи за смесването и образоването на публиките, за проумяването на различното и непознатото.

Тези, които се опитват сериозно и дълбоко да се занимават с изкуство, останаха в някакви закрити и самодостатъчни зони. Сега се дава възможност тези различни зони да влязат една към друга, да намерят своите пресечни и гранични зони, да общуват и да преосъзнаят собственото си качество, но и качеството на другите. В този смисъл изложбата е полезна за колегията, за публиката, като има и образователен ефект.

Васил Симитчиев / Светлина

В днешния ден съществуват много и различни като творческа позиция художници. Изложбата е съставена от силни произведения на художници с ярка проекция и влияние върху художествените процеси. Призоваваме към толерантност и опит да се разбере какво става в днешния ден, какви идеи владеят българското изкуство. А когато говорим за спор за реалността, това може би ни подсказва да мислим за структуроопределящите за художественото произведение идеи, светогледни позиции и разбиране за реалността.

Проектът се обединява от желанието този път повече да говорим за смисъла, отколкото за езика, за формата. Това е опит да направим още една 

крачка към осъзнаване на случващото се днес и в последните 25-30 години

– по отношение на съдържанието, на смисъла, на философията, на реакциите към динамично променящата се среда. Много се надявам, че силните теоретици в отбора ще ни дадат опорни точки за един смислен разговор.

Весела Ножарова:

Може би трябва да дам думата и на Петер Цанев.

Петер Цанев:

Ще кажа няколко думи от гледна точка на това, че аз вярвам и съм убеден, че този проект е наистина изследователски. Казвам, че проектът е изследователски, защото според мен е трудно да се достигне бързо и без напрежение до смисловата структура на тази изложба. И аз виждам, че повечето реакции към изложбата

отказват да я структурират смислово.

Първата написана критика за изложбата е от колега, който не е видял изложбата, а коментира анонса на кураторите за изложбата, направен по телевизията.
Не го казвам с насмешка, защото това донякъде потвърждава думите на Борис Гройс, че днес информацията за изкуството е по-важна от самото изкуство. Това е много интересен феномен – кога започва възприемането на една изложба и на една творба на изкуството и дали понякога не приключва още преди да е започнало. Аз предлагам да започнем със „Спорът за реалността“ и с дискусията за изложбата.

Весела Ножарова:

Да почетем и Кирил Василев. Кириле, имаш думата.

Кирил Василев:

Аз предлагам да отворим дискусията и в хода на дискусията ще кажа нещата, които съм си намислил.

Весела Ножарова:

Има ли някой готовност да се включи в разговора от публиката? Да каже нещо, което му е направило първо впечатление или го е изненадало от самата изложба? Ако няма, аз ще поведа разговора. Аз следя повечето от работите, които са тук, в изложбата, виждала съм ги, знам ги, знам авторите какво работят. За мен лично няма някакви големи изненади. И също така за мен този спор е абсолютно релевантен и абсолютно активен и до ден днешен, но имам усещането, че можем да го приключим тук. Имам чувството, че той няма бъдеще, няма да можем да го водим в бъдеще.

Мисля, че тази дискусия е някакво своеобразно закриване на този спор, как съществува реалността в изкуството.

Мисля, че сме дошли до момента, в който кое е съвременно и кое не е съвременно не трябва да се дискутира. Аз го чаках този момент от доста време, защото аз съм написала една книга за историята на съвременното изкуство и вече към края на тази книга усетих, че наистина съвременното изкуство е дотук. Оттук нататък ще говорим само за изкуство. Надявам се тя да излезе веднага след Нова година и да се видят тези две оси, какво е съвременно, какво е модерно, какво е класически модернизъм, какво е пластическо българско изкуство – все неща, към които аз лично като изкуствовед и човек, който прави изложби, мога да кажа, че изпитвам гигантско уважение, защото зад всичките тези позиции стои огромен труд, много талантливи художници, които вярват в това, което правят, и да, наистина много малко се познават и уважават – това е абсолютен факт. Но достигаме до момента, когато ние говорим за изкуство. Реалността под различна форма прозира, влиза. Но това, което според мен оттук нататък би трябвало да бъде важно за всички нас, е

личната позиция на художника спрямо изкуството му и спрямо реалността, и спрямо съвремието.

Тази лична позиция независимо по какъв начин е показана. Може да бъде абсолютно релевантна към днешния ден, без да използваме различни определения като „съвременно“, „концептуално“ и т.н. Това са средства, с които можеш да бъдеш страшно демоде, а и страшно актуален. Наистина „съвременно“ ми се струва, че не е вече термин, на който можем от днешна гледна точка да стъпим и да го разтягаме повече. И в някакъв смисъл тази изложба го доказва. Защото лично аз не виждам голямо противоборство и драматизъм между отделни автори с отделни позиции, които ние просто ги подозираме като хора, които сме „отвътре“, че са някакви. В този смисъл на мен ми беше много интересно и спокойно да гледам изложбата, без да усещам напрежение между отделните т.нар. лагери. Може би тук можем официално да приключим темата с лагерите и позициите и да кажем: каквото било – било, да видим оттук нататък какво ще правим.

Росен Тошев / WTF is Brillo

Но няма смисъл аз да правя тук изкуствоведски анализ импровизе. На мен ми е интересно хора от публиката да кажат имаше ли момент на възмущение у вас защо тези автори са тук. Какво те общо имат с реалността. Нека да почнем от спора – има ли момент на спор наистина? За какво спорим? Има ли място реалността в съвременното изкуство? Има ли място това, което ни заобикаля, с нашето съвремие, което е тежко, драматично, пошло, неприятно, напрегнато? И то има ли място в „голямото“, „висшето“ изкуство? Как то влиза? Интересно ми е, има ли момент у вас като зрители, в който вие сте започнали да спорите накъде – на долния етаж, където са събрани един определен тип художници, или тук, където има друг тип художници. Между другото, това с двата етажа леко ме притеснява, въпреки че още в подредбата на двата етажа има желание да се постигне хармония. Но някой път искаме сблъсък. А този сблъсък се опитваме да го избегнем още при подредбата. Това е един въпрос, който искам да отправя към вас и към Кирил, ако той иска да се включи към тази тема.

Кирил Василев:

Нека първо кажа защо се съгласих да участвам като куратор в една изложба на съвременна живопис и скулптура. Знаете, че

през 90-те години спорът за съвременното изкуство беше сведен основно до въпроса за медията.

Тоест артистите, които използваха традиционни медии, не бяха съвременни художници, а хората, които използваха нови медии, фотография, видео, обекти, инсталация и т.н., бяха съвременни. Минаха петнайсетина години и разбрахме, че този спор е бил ситуативен, защото новите медии в България изобщо не бяха нови извън България. В края на XX и началото на XXI век във всички големи центрове на съвременното изкуство в Европа и в САЩ има възраждане на интереса към живописта и скулптурата. Това беше веднага възприето и в известен смисъл повторено и в България. От една страна, хора, които през 90-те години се занимаваха основно с нови медии, изведнъж започнаха да правят живопис и скулптура. От друга страна, през последните 15 години живописта е предпочитана медия за много от най-младите художници у нас. Естественият въпрос е защо това е така. Основните причини са две. Едната е, че спецификата на образованието в НХА, през която минават повечето от художниците в България, продължава да е такава, че те продължават да се насочват предимно към традиционните медии. Втората е, че към традиционните медии ги насочва натискът на пазара. Ако изключим тези две причини, същественият въпрос е дали връщането на живописта и скулптурата дава нови смислови възможности, дали това връщане е признание, че изоставяйки традиционните медии през 90-те, артистите, които искат да правят адекватно на съвременността изкуство, се лишиха от определени възможности, от определен инструментариум.

Димитър Генчев  / Залез в скучната стая, 160 х 200 см, м.б. и акрил на платно

Аз смятам, че в тази изложба ясно се вижда, че има действително несъвместими представи за реалността. И тримата куратори се обединихме около схващането, че съществените разлики между художниците не идват от техника, стил, сюжети, жанрови схеми и т.н. Съществените разлики идват от пределния референт, към който са отнесени техните произведения.

Този пределен референт условно нарекохме реалност.

Можем да го наречем смислов хоризонт, можем да го наречем фокусна точка, към която е прицелено цялото артистично усилие. В това отношение аз виждам драстични различия. В изложбата са събрани четири поколения художници, между много от които има връзка учител-ученик. И въпреки това има съществени разлики. При повечето от най-възрастното поколение – 70-80-годишните автори, както и при част от следващото поколение, 50-60-годишните, ясно личат две неща: първо, една метафизична нагласа и екзистенциалистки подход към въпросите на индивидуалното съществуване и отношението към света и другите. Следващият момент е базисното неприемане на света, в който живеем. На втория етаж, при по-младите колеги, напротив, има базисно приемане на света и това е много съществена разлика. И тук наистина започва един съществен спор, който не е спор между идеологеми, не е спор между пътища в изкуството, а е спор за нашите най-основни интуиции и схващания за света, който ни заобикаля. На долния етаж доминира траурът, условно казано. Този траур не е траур по загубата на човешко същество. Този траур действително е траур по загуба на един метафизичен порядък. Този траур е траур по смъртта на Бога – ако мога да перифразирам Ницше. Там има различни художници, между които има различни стилови характеристики, но общото усещане действително е за това, че те работят в ситуацията на траур по един изчезнал абсолют, по един изчезнал метафизичен порядък. Опитват се да го призовават, опитват се да го удържат по един негативен начин. В теологията – знаете, има такъв начин на богословстване – апофатическо богословие, когато за Бога се говори само с отрицание. На нивото на екзистенцията имаме работи като тези на Динко Стоев, на Венцислав Занков, на Симеон Симеонов, на Антоанета Гълъбова, в които изразяват състояние на ужас. В известен смисъл този ужас не е новост. Трябва да признаем, че в този вик, който е репликиран по няколко различни начина в показаните работи, звучи викът на Едвард Мунк. Има някакви нагласи, някакви базисни преживявания на света, които са се съхранили в продължение на цял век. Качвайки се на втория етаж, виждаме нещо съвършено различно. Виждаме край на траура. Ще се върна отново към Ницше. Ницше е смятал, че траурът от загубата на Бога като всеки траур в един момент ще свърши. А човечеството, човекът, ще приеме случайния си характер, случайния характер на културата, на обществото и т.н. и също така ще приеме факта, че

нищо ново под слънцето не може да има.

Знаете неговата идея за вечното завръщане. Но достойнството на човека според Ницше би било в това да приеме този факт, а именно че непрекъснато ще се повтаряме, и да устрои своето съществуване, да се научи да живее с този факт. Големият спор е дали действително траурът по изчезването на един абсолют може да бъде изживян. Аз така бих превел централната, фокусната точка в тази изложба. Очевидно, за една част от художниците тук (по една или друга причина това е и поколенческа разлика) траурът е надживян. Светът е приет, светът е място, където играем със знаци, със символи, които пародираме, преобръщаме и т.н. Въпреки всичко

нямаме усещането за загуба на смисъла. Напротив.

Вие виждате, че има картини, които са критични към настоящето, те ясно могат да се видят на този етаж, но това е едно критично отношение в рамките на зоната на екзистенциален комфорт на артистите. Ясно се усеща, че съществуването не е поставено радикално под съмнение. Ние можем да пародираме масовата култура, нейните образи и т.н., но в края на краищата тя не ни заплашва по същество. Докато на долния етаж има автори, за които съвременността заплашва съществуването ни в сърцевината му. Между тези две позиции има пропаст.

Петер Цанев / Преустановяване на обекта

Това, което според мен по-възрастното поколение може да види и да научи от по-младото поколение, е ироническата дистанция. Защото какъвто и да е този траур, това е траур в една игра, наречена изкуство. Той винаги има степен на относителност, на условност, в него има игрови характер. Авторите от по-възрастното поколение се опитват да скрият игровия характер, условността на този траур, и максимално да го доведат до присъствие пред зрителя. Очевидно, тук голяма част от артистите, които виждаме на втория етаж, не вярват в това. Те са деконструктивистки настроени, те искат да извадят картите на масата. Това, което липсва при тях обаче, или това, което те могат да научат от по-възрастните си колеги, е, че големият проблем за екзистенциалната ситуация, в която се намираме, не се разрешава от това, че деконструираме езика. Аз все още не виждам успешни реализации в това отношение. Тоест не виждам едно изкуство, едновременно иронично, деконструктивистки настроено и същевременно екзистенциално ангажирано и отворено към тези базисни проблеми, към които по-старото поколение като че ли изначално е привързано.

Весела Ножарова:

На мен ми се иска да видя вашето участие, колеги.

Галина Декова:

Искам да попитам Кирил дали това противопоставяне не е в крайна сметка този базисен проблем между прагматичния подход и поетичния подход. Защото винаги, така или иначе, в изкуството го има обекта. Той никога не е излизал от употреба. Тези неща могат ли да се съчетаят?

Кирил Василев:

Не знам дали бих използвал същите думи, но засега поне аз не виждам успешни примери за подобно съчетаване. Това е, което на мен ми липсва в работите на по-младото поколение. Вчера ходих да гледам откриването на една друга изложба на съвременно изкуство на млади автори в градската галерия. Там видях същия феномен: светът е приет, ние работим, пародираме го, играем с него. Между другото в изложбата има високо ниво на овладяване на съвременните визуални езици. Просто личи как с всяко следващо поколение самият дизайн на представяне на работите, организацията на пространството стават все по-добри.

Това, което ми липсва обаче, са тези базисни въпроси.

Например за мен е шокиращо следното: в момента ние живеем в един свят, който е пред колапс – икономически, политически, военен и т.н. Страховете, обсесиите, апокалиптичното говорене присъства не само в медиите. То присъства и във всекидневните ни разговори. Нищо такова не виждам в работите на колегите тук.

Светлозар Петков:

Говорим за елитарно мислене на нормални, разумни хора и за масова информация. Ние трябва да се разделим. В крайна сметка защо аз трябва да се влияя от шума, от бръмченето, от всичко около мен? Мога сам да разбера къде са тежките проблеми на държавата и на Европа. И да си ги поставя като проблеми в моето творчество. Аз мога да ги разчета и не желая някой да ми вибрира отвън и да ми казва какво да правя. Относно метафизиката долу и липсата на път на веселата част, всъщност Вие ги поставяте наистина като поколения, което е малко странно.

Кирил Василев:

Аз казах, че за съжаление по някакъв начин има и поколенчески момент. Има обаче разлики между живописта и скулптурата в това отношение. При скулпторите в много по-голяма степен има връзка между учителите и учениците, в много по-голяма степен е запазена тази нагласа, за която говорих, в сравнение с живописците. Там например не могат да се правят такива резки поколенчески граници. Това също е интересен въпрос, по който си струва да размишляваме.

Светлозар Петков:

Извинявайте, това е много лабораторно. Това пък е съвсем затворено като мисъл. Говорим за съвременно, изкарваме го от употреба. Но аз мисля в една модерна, постмодерна епоха. Професор Стефанов – „Социология“, НХА, поздрави изложбата, без да я е видял, само като му обясних поколенията, хората, диагоналите, които се получават. И той каза, това е перфектна постмодерна изложба, поздравления, ще дойда специално да я видя. Може би трябва да поздравим кураторите като автори на нещо постмодерно. Постмодерно е много дълъг период, който няма да свърши с глобализацията като форма. И като изчистим някои термини и понятия, в един момент се оказва, че нито има спор, нито има противоречия и всички тези малки карфици, които си забиваме, са чисто наши вътрешни лабораторни. Просто си има един континуитет, животът си върви. Странното е, че се откри Бялата изложба – тази е Черната, защото има черни фонове, в Софийска градска е Бялата изложба, плюс още една-две такива, които се занимават с пространството, и това вибриране, което се случи за няколко дни в този месец, ами това е една жизненост. Ние сме живи в крайна сметка, което е по-ценно. Все пак ние сме интуитивни хора, т.нар. шейпъри, хора, които оформят, които създават, може би визионери, но в малко по-друг контекст (говоря за визуалните изкуства), и сме тези, които проникват в центъра на тежестта на проблемите на обществото в момента, сега. Няма минало, няма бъдеще, не се вдъхновяваме от старите идеологии или да се радваме на някакви нови утопии. Тук и сега.

Милко Божков / Градина, улица „Главна“ (фрагмент)

Мен цялата изложба ме притеснява с това,

че тук и сега трябва да има повече информация,

повече представяне на отделното произведение, за да се види това тук и сега. И тогава ще се разбере, че действително реалността е една и ние я споделяме и може да я слагаме в различни категории, но тя е една-единствена, нашето битие тук.

Галина Декова:

Може ли да ми отговориш на въпроса защо търсиш съчетаване на тези неща?

Кирил Василев:

Не го съчетавам, просто констатирам. Ще дам примери с художници, които са със статут на „класици“ на съвременното изкуство. Например работите на Герхард Рихтер са такъв пример. Има художници в България – а и в тази изложба – които са повлияни от Герхард Рихтер на стилово ниво, от гледна точка на фотографските реалии, на техниката. Но това, което не са разбрали при него, е, че той борави и се занимава с големите теми. Той се занимава с въпросите за времето, властта, смъртта, насилието, паметта, историческите митове и т.н.