зала „Райко Алексиев“
15 май – 18 юни 2018

Фрагменти от разговора в изложбата

Изложбата представя как най-младите български художници, работещи в областта на съвременната живопис и скулптура, интерпретират различните реалности, които днес имат потенциал да легитимират един или друг модел на художествена репрезентация. Изложбата включва творби на тридесет автори от най-новата генерация, заявили своето присъствие през последните няколко години, а също и такива, които на практика дебютират на голямата сцена.

Изложбата е продължение на мащабния проект „Спорът за реалността“, реализиран в края на 2017 г. в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 с участието на 60 изявени български художници от различни поколения. „Спорът за реалността“ е едновременно изследователски проект и дискусионен форум, който за пръв път поставя в центъра на дебата за съвременното изкуство въпроса за смисъла и съдържанието като структуроопределящи създаването и прочита на художествената творба. Кураторите са убедени, че въпросите за светогледа не са само въпроси, с помощта на които изкуството търси своето предметно съдържание, а представляват критична точка и гранично място, в което се конструира самото изкуство с неговите специфични форми на мислене.
 
Куратори на изложбата са проф. Станислав Памукчиев,
проф. Петер Цанев и Кирил Василев

+++

Петер Цанев:
Този голям и сложен проект остана неразбран. Той визира една голяма част от най-активните фигури в нашето изкуство през последното десетилетие. Тази активност обаче не е само по отношение на техните публични изяви и постижения, а е интелектуална активност, която е свързана със самата тема на изложбата – мирогледът на художника. Как изкуството мисли, разсъждава днес? Нека да излезем от въпроса за това какво мисли художникът, експертът за изкуството, а да обсъдим в нашия разговор какво мисли самото изкуство. Какво позволяваме на изкуството да мисли? Как изкуството мисли чрез нас? Всеки художник си дава много ясна сметка, че той не може да контролира своята творба, нейната рецепция. В повечето случаи той си мисли, че това е въпрос на малшанс, на неразбиране. Истината е, че творбата и самото изкуство си имат свой живот, свой свят и поражда смисли, които може да ги няма нито в творбата, нито в зрителя, нито в художника. Просто самата среда поражда това, което никой не е очаквал, че е вътре, и създава потенциално пространство, свой свят. Понеже това е основната цел на изкуството – поезисът. Ние създаваме свят, който е паралелен на научния, на политическия. Ако в творбата няма свят, нито техниката, нито занаятът могат да я спасят. И затова искам да задам един риторичен въпрос към вас. Защо толкова силно, с такава убеденост и чувство защитавате кавалетната линия в живописта и скулптурата? В тази изложба това доминира.
 
Кирил Василев:
Когато подредихме тази изложба, аз открих за себе си много ясни различия в работите на тези автори, които дебютираха през 90-те, и най-младите, които дебютират сега. Става дума за разлики в базисните интуиции за света и в отношението към институциите и авторитетите в изкуството. Не бих искал да давам оценка на тези различия, а да разбера на какво се дължат те. Защо се случи така, че когато видях подредена изложбата, си казах, че 90-те години в нашето изкуство все едно не ги е имало. Това съзнателна реакция ли е към случилото се през 90-те или е някаква инерция от годините в Академията. Това е разбираемо, авторите са съвсем млади и все още връзката с преподаваното там и с преподавателите е силна. И точно тук изпъква разликата. Много от авторите дебютирали през 90-те, се опитваха още като студенти да се разграничат от своите преподаватели. Това не означаваше непременно, че не изпитват уважение към тях като художници. Но те търсеха съвсем нова идея за изкуство. Смяната на медията беше най-видимата  страна на това търсене, но дори и в рамките на традиционните медии се търсеха радикални промени. В тази изложба виждам нещо съвсем друго, виждам едно доверие в авторитетите, едно безпроблемно следване на тенденции зададени от преподавателите, сред които наистина има солидни автори с ярки постижения. Бунтът на 90-те е заскобен и сякаш има връщане към един по-ранен модел на отношения.
 
Станислав Памукчиев:
Искам да акцентирам върху това, което Кирил каза, че сякаш 90-те ги е нямало. Интересува ме дали имате яснота за това. Дали причината е, че просто се чувствате в една домашна среда, в един добър климат, с добри примери пред вас, със семейни синовно-бащински отношения, или отказът от радикални практики, от битката с авторитетите е въпрос на съзнателен избор, на търсене на устойчивост след умората от деструкция, подривни практики, контракултурно поведение. Енергията и патосът на 90-те години бяха смяна на езиците, смяна на парадигмите. Това беше големият опиат на героите на 90-те години, част от които бяха показани в рамките на този проект, и то с много гранични форми на живописта и скулптурата. В тази изложба няма гранични форми, тук има чисто артикулиране на живопис, чисто артикулиране на скулптура. Разбира се, различно е наследството и приобщеността към това наследство в скулптурата и живописта. Има и още нещо много важно за мен. Вие все още се държите групово и аз винаги съм подкрепял такова колективно поведение. Съвсем нормално е на млади години да се държите групово и да заявявате обща платформа. Проблемът е – има общ белег, без заявена осъзната платформа. Може ли да си отговорим на въпроса защо сме заедно каква живопис ни свързва, каква скулптура?
 
Елена Панайотова:
По отношение на разликите между поколението, което дебютира през 90-те, аз все се сещам за проф. Добри Добрев, който отваряше вратата на ателието и казваше: „А, тука ли сте, рисувайте, рисувайте.“ Ние за тези 6 години освен от Чоканов и Атанас Шаренков нищо не научихме. Тоест ние толкова се чудехме откъде да събираме странична информация за това въобще какво се случва в изкуството, че естествено, че след това сме избягали от това, което сме научили, или от това, което не сме научили в Академията. Аз така си мисля, но поне имахме тази професионална технологична база, която след това ни даде отворен кръгозор кой накъде да тръгне. Искам да отбележа и друго. Ако, както казва Станислав, сега си говорим за гранични форми в изкуството, това означава, че има граници. Мен това много силно ме смущава. 
 
Явор Костадинов:
Сериозно се замислих за това дали при един друг подбор на работи и автори, несвързани с екосистемата на Академията, можеше изложбата да стои по съвсем друг начин. Това е въпрос, който задавам на себе си, защото наистина подборът до голяма степен определя тезите, които се изказаха.
 
Петер Цанев:
Веднага отговарям за подбора. Той беше направен от портфолиата, които ни изпратихте. Подборът наистина е стеснен от стесненото предлагане. Това обаче не е много важно. Второто е по-интересно. Защо участниците са от Академията? В България е пълно с центрове, в които рисуват различни групи хора, но къде са те. Всичко, което аз познавам на нашата арт сцена, с много малко изключения идва от Академията. Ние просто няма откъде да ги вземем тези други художници.
Кои са тези други образователни центрове – формални, неформални, алтернативни, частни и т.н.? Дори самата Академия, чисто демографски, вече няма тази плътност.
 
Дина Стоев:
Вие говорите за едно време, което не ни е познато. Ние сме родени тогава, когато тези хора са се бунтували срещу най-различни форми, господствали дълго време. В края на 80-те години художниците вече започват да имат достъп до различното, до други форми. Западът вече отдавна е казал това, което е имал да каже. Тук обаче не са били направени много неща. Излизат нови форми, нови начини, нуждата да има нови начини. Тези нови  начини и форми, кои от тях познати, кои – непознати, са се случили, изтекли са. Ние живеем във време, в което – относително спрямо предишното – няма никакви граници, нито културни, нито социални, нито географски. Това да имаш възможността да видиш всичко, което се е случило, комбинирана с това, че ние все още се учим в една сравнително (спрямо останалите държави) класическа обстановка, не ни подбужда към каквато и да е нужда от бунт. Ние използваме живописта или скулптурата чисто като медия, осъзнато приемаме нещата, които ни допадат. Аз мисля, че при нас бунтът не е толкова на нивото на формата, колкото на нивото на мисълта. Поне аз така си мисля.
 
Северина Даниелова:
За мен няма нужда от размиването на границите между отделните изкуства. Живописта трябва да борави със средствата на живописта, скулптурата – със средствата на скулптурата. Светът днес е залят с всякаква информация и има нужда цялата тази информация да бъде синтезирана. Може би ние търсим точно този анализ, този синтез на информацията и се връщаме към границите на живописта и скулптурата. Просто имаме нужда от препроверка на цялото това нещо.
 
Елена Велкова:
За разликата между дебютиралите през 90-те и днес. Чувала съм от колеги да казват: „Вие знаете ли, че тогава кандидатствахме по 13 души за 1 място, че кандидатствахме по 5 години, че влизахме на 22-23 години?“ Ние днес влизаме в Академията на 18 години и за себе си мога да кажа, че първите 2 години изобщо не съм осъзнавала какво е изкуството. Всъщност има един доста голям период в нашето обучение, в който ние изобщо не знаем какво се случва и с какво сме се захванали. Друг проблем за мен е това, че ние не учим съвременна история на изкуството. Не е нормално в четвърти курс, втори семестър, ти да учиш импресионизъм. Важно е да учим нещата хронологично, но имаме нужда паралелно с това да се запознаваме с това, което се случва в изкуството днес. Да, хубаво, ние можем да се ровим в интернет, но едно да си намериш нещо в Гугъл, в Уикипедия и да не си много сигурен дали тази информация е достоверна, а друго е да се преподава систематизирано от първи курс, за да можеш да разбереш къде си. Ние започваме да се информираме малко късно и естествено, че като не знаем какво се случва, ние се доверяваме на нашите професори. По-късно осъзнаваме, че това, което ни преподават е важно и после можем да боравим с него по какъвто си искаме начин. Аз поне за себе си така съм решила, че ако мога да взема от тях тази информация и този опит, докато съм с тях, после ще мога да ги използвам за каквото поискам. Това, че сега представяме живопис в класическата й форма не означава, че след време тази живопис няма да се превърне във видеоинсталация. Проблемът е, че сравнително късно започваме да се информираме за много неща. Вероятно донякъде и в нас е грешката.
 
Елена Панайотова:
За начина на обучение си мисля, че не може да се учи Ван Гог без да се учи кога е открит четиритактовият двигател, без да се учи какви философски теории съществуват по това време. Абсолютно всичко е свързано и трябва да се учи паралелно. Не може студентите да се затварят в един канал и да знаят само това, което се случва в скулптурата или само в живописта. Изкуството винаги е свързано със социални явления, с политика, с всичко. 
 
Николай Петков:
На обсъждането на първата част на проекта Кирил направи едно такова разграничение, че поколението на по-възрастните наши колеги се занимава с метафизични и екзистенциални въпроси в работите си, докато следващото поколение, това на 90-те години, не се занимава с тези въпроси, но се занимава с ирония. Това е, което малко липсва в тази изложба. Може би това означава, че младото поколение днес отново иска да се занимава с големите метафизични и екзистенциални въпроси. За мен тази работа в дъното на залата с оризовите полета е метафизична. Другото, което ми направи впечатление, основно за живописта ще говоря, е завръщането на перспективата. Аз имам противоречиво отношение към това завръщане. През Ренесанса перспективата идва с появата и утвърждаването на власт на буржоазията. Знаете, че Античността и Средновековието не познават перспективата. Слабата ми надежда е, че това завръщане на перспективата е свързано по-скоро с виртуалното пространство, което страхотно борави с перспективата.
 
Силвия Богоева:
Аз смятам, че в нас има един дълбоко заложен романтизъм. Всички хора, които участват в тази изложба, съм ги виждала да работят по нощите в Академията и много обичат това място. Те са привързани към Академията, не са от хората, които ще кажат: „Майната й на Академията!“ Все пак това е нашият избор да учим в нея. Може би ни липсват ОХИ-тата, ето вие се опитвате да направите нещо такова, което е важно за нас, за да имаме обратна връзка. Чувала съм, че едно време е било доста по-достойно да си художник и да намериш някаква реализация. Държавата е участвала повече в подкрепата на изкуството. В момента тази подкрепа е нулева. Не знам дали аз съм объркана. Може би имаме една идеализирана представа за миналото, която е създадена от нашите преподаватели, от вече утвърдени автори.
 
Емил Попов:
Много ми хареса думата устойчивост, която Станислав Памукчиев използва. Във вашия проект, това, което го прави съществен и необходим, е, че показва една голяма част от фактите такива, каквито са. Без приказки, без много да се навиваме и т.н. Много често уважавани от мен изкуствоведи казват: „Абе, не ви ли е срам, на какво ги учите тези студенти“. Аз им отговарям: ами на нищо не ги учим. Какво правите тогава? Ами, правим среда. Такава, каквато мога, толкова, колкото съм. Не вярвам, че някой може да научи някого на нещо. Добър даскал е този, който не пречи. В това, разбира се, има висока доза ирония и самоирония, защото има много какво да се даде на младия колега и аз го наричам опитност. Вълнувам се от това, че млади хора, които са израснали с интернет, изведнъж се обръщат към нещо, което Станислав нарече устойчивост. Тоест правите неща, които на нас, старците, са ни близки. С какво се мотивирам? С единствените аргументи – гледам, вълнувам се, отразявам, толкова, колкото мога с моя психологически и изобразителен потенциал. Това не са ли тези точки, които създават думата устойчивост. За мен са. Това е много оптимистично – да видиш тези млади хора да се хванат за това романтично преживяване, както каза преди малко някой, да виждаш нещо и да го превърнеш в психическа и пластическа конструкция. Силен момент при вас е, че в един момент казвате „абе, твърде много интернет, твърде много американски кич, куклички, които скачат“ и т.н. Може би човек има у себе си здраво чувство, което го кара да каже – ето от това имам нужда, а от това – стига толкова. Огромно бедствие са технологичните молове, които ни заливат със страшна мощ и това е проблем на света, но тази устойчивост, която намирате, ме обнадеждава.
 
Елена Аначкова:
Дискусията се съсредоточи върху това кое как ни е повлияло. Как ни е повлиял интернет, как ни е повлияло обществото, как ни е повлияла политическата обстановка. Тези неща влияят, но не ни изчерпват. Същевременно разглеждаме съдържанието на работите, но отново в контекста на това каква е боичката, какво е платното, с какво избираме да търсим този смисъл. Всъщност по този начин ние не дефинираме понятията, които са основни за този разговор, който е за това дали градим реалност и защо градим тази реалност. Може би всички отговори, които се дадоха от моите колеги, са свързани с това, че всеки от нас гради реалността, от която има нужда и използва медията, в която не чувства ограничения. Може би няма бунт, това беше споменато от Дина, защото няма ограничения, но същевременно има още много да търсим. За нас медията, дали ще е живопис, или скулптура, или пърформанс, не е решаващият въпрос. Решаващият въпрос е каква реалност търсим и по какъв начин я търсим. 
 
Десислава Досева:
Относно реалността исках да подчертая, че ако я разглеждаме като нещо, което е извън нашите собствени решения, тя става идеално опрадание за нищонеправене. Това наблюдавам да се случва много често. Реалността е пластифициращ се обект, който ние кривим със собственото си мислене, поне така си мисля аз. Нормално е реалността в нашите работи да има сходни черти, все пак сме едно покление. Не ми се иска обаче тя да се превръща в оправдание, в извинение, в удобно скривалище. В момента има голяма подмяна на стойности, на ценности и това неизбежно влияе върху художника. Играта с моралните ценности, които 5 000 години са съхранили човечеството, е опасна игра. 
 
Ивайло Мирчев:
Аз виждам много силен резултат в изложбата. Не виждам никакъв повод за нихилизъм от това, което се случва. Че винаги е било провинциално нашето изкуство, винаги е било. Били сме в периферията на Византия, пропуснали сме Ренесанса, имаме един много закъснял и наивен опит да усвоим постиженията на модерната живопис и т.н. Нека кажем обаче, че в изложбата имаме един сериозен резултат. Нека не насилваме нещата. Ние все още говорим с тях като със студенти, но те вече не са такива. Те се изразяват по начина, по който желаят да се изразяват. Недейте да ги притискате, много ви моля. Тези млади хора имат шанса да могат да се изразяват свободно. Те ще намерят пътя си. Тук не става дума за примиренчество. Имам чувството, че тук се прави опит да се канализира процес, който не може да бъде канализиран. Два пъти съм бил в Китай, с това ще завърша, изключително интересна страна. В Китай има традиционно китайско изкуство, което се практикува и до днес; има социалистически реализъм от 50-те години; има абстрактно изкуство; има концептуализъм; там има всичко, което се прави в момента. В този микс, разбира се става дума за огромно население, но в този микс със сигурност ще се случи нещо. Тук сме малко и нека всеки има възможност да се изразява по начина, по който желае. Ако аз съм се опитвал като даскал да направя нещо, както каза и Емил, това е да създам една толерантна среда, в която всеки да може да се развива. И, разбира се, съм държал на някои основни занаятчийски умения.