9 септември – 15 октомври 2021
ХГ „Петко Задгорски“, Бургас
Имало е артисти, а има и днес, за които боричкането за място под прожекторите на голямата сцена всякога е оставало встрани от заниманията им. И без значение дали става дума за актьори, музиканти, художници, всички те сякаш са движени от една вътрешна сила, на която всяка хорска суета е чужда. Тъкмо сред тия личности трябва да бъдат вписани визуалните артисти Дарина Пеева, Атанас Тотляков и Добрин Русенов. Трима артистични мохикани, които през септември-октомври откриха своя обща изложба, озаглавена колкото простичко, толкова и многозначително – „Слово и мемове“. Простичко, защото всички ние боравим със словото, което е положено още в самото начало – „В началото бе Словото“, пише в свещения текст. И объркващо, доколкото думичката мем е чуждица, която относително скоро навлезе в езика ни и идва, за да назове „идея, поведение или стил, който се разпространява от човек на човек в дадена култура“. Всъщност думата се ражда едва през 1976 в английския език и е вписана в речника преди само 34 години. Така между една архаична и една нова дума се разгръща идеята на изложбата на „Слово и мемове“.
Обръщам внимание на тази изложба не само защото имената, които стоят зад създаването ѝ, са доказали с работата си, че са гаранция за качество и смисъл, но тъй като експозицията генерира изключително интересни за размисъл трасета за отношенията между минало и настояще, религия и вяра, дух и материя. Все архетипни и придаващи смисъл на съществуването ни диади.
Влизайки в пространството на галерията, за зрителя се открива хоризонт към цикъл от живописни платна на Атанас Тотляков и серия графични отпечатъци и обекти на Дарина Пенева. Една от творческите стратегии, разработена от Дарина Пеева, която можем да видим материализирана в изложбата, се „базира на технологичните грешки в копирането на триизмерни дигитални форми“. При нея всяка „грешка“ е провокирала творческа интерпретация и вдъхновение, за да се сътворят привидно принудено нови образни съпоставки. Във визуална опозиция на това се разгръща работата на Атанас Тотляков. Той прибягва до употребата на два различни типа знаци с неясни значения. Първият е обект, клише, изработено чрез непосредствен отпечатък от скала, върху която се намира така нареченият Ситовски надпис. А в добавка авторът се заиграва със средствата на живописта със следите от самолетите, които те оставят за кратко в небето. Така пространството на Художествената галерия в Бургас се обособява като топос за омиротворение с бушуващия отвъд стените ѝ хаос на делника. Пространство за съзерцание, размисъл, единение с Другия.
Тъкмо в тази насока на възприемане ни тласка и работата на третия автор, който се включва в изложбата – Добрин Русенов. Той обаче ни провокира не просто да отделим поглед от реалността, а да пристъпим в невидимата, но вечно присъстваща реалност на миналото. Авторът след месеци работа с архиви и документални разкази изгражда виртуална реалност, която възстановява първоначалния интериор на пространството, в което е подредена изложбата – преобърнатата на художествена галерия Бургас-
ка синагога. С разработката на Русенов имаме възможност да хвърлим поглед към миналото, а чрез новите технологии – дори и да се разходим реално в него. Да пристъпим между колоните с прекрасни капители, между пейките, да видим несъществуващи детайли от красивата декорация. Но всичко е само идея. Идея, в която попадаме като в затвор. В затвора на собственото ни ограничено от бездуховност и самоизолация съществуване. Затвор с решетки, но всякога с отключена врата за промяна.
Няма да е крайно, ако кажем, че изложбата „Слово и мемове“ е истинско събитие дори въпреки несъвършенствата си по отношение на разни технически подробности, съпътстващи проекта. Събитие не за бургаската художествена сцена, а за страната. Защото е рядкост, истинска рядкост е у нас да имаме възможност за среща с подобен разказ. Създаден с хирургическа прецизност към идеята, посланията и смислите, с него артистите ни повличат в меандрите между реалното и нереалното, между веществените улики на настоящето и заличените следи на отминалото. Друг е въпросът дали вече не сме слепи, дали вече не сме глухи, дали вече не сме похабили сетивата си за посланията им.
Пламен В. Петров
