2 – 18 юни 2022
галерия Credo Bonum, София

София Димова открива третата си самостоятелна изложба, този път в Credo Bonum. Тя прави това в рамката на изложба на млад артист, може би най-младия (на 26) в програмата на галерията със самостоятелна експозиция. Тази т.нар. младост е колкото обективна констатация, толкова и лимитираща категория, която рамкира възможности и очаквания.

Ние, анализаторите, отделени с непреодолимите 10, 20 или 30 години отгоре, сме оставени без изход в това уравнение, освен да се питаме какво казва младият човек, как работи младият артист и, неизменно, какво предрича това за неговия път. Но нека не забравяме, че авторът бе някога „убит“ и публиката извоюва своето право над личността му в полза на свободното и субективно възприятие.

Крачка назад и влизаме в изложбената зала, без да знаем кой е авторът. От широкомащабни черно-бели платна ни обграждат анонимни портрети, част от лица, фрагменти от профили, остатъци от човешки пози. Изключение правят две работи, които са удостоени с лица – автопортрети на самата София, които с подчертано сексуализиране ни приканват драматично „Изконсумирай ме“. Всъщност всички портретни творби изобразяват

конкретен човек от живота и обкръжението на художника,

а прикриването на индивидуалността им не е просто стратегия за репрезентация, а съображение за такт. Докато Димова преживява своите уроци и наблюдения от заобикалящия я социум, тя не държи да разкрива публично кой точно е причината за едно или друго съждение. А темата е чувствителна.

Заглавието Consume me (Консумирай ме) носи ирония и съпричастие на автора към общата тема за зависимост. Около портретите са разхвърляни отливки на смачкани кенчета и фасове, най-често срещаната материалност на зависимост около всички нас. Докато портретите са катализатори на конкретни случаи и истории, то обектите са

символичната среда на общи форми на консумация.

Централно място заема бронята на автомобил със закачени алуминиеви кутийки, символ за „току-що женени“, но вместо това на бронята пише Fiend (злодей, сатана – бел.ред.). За избора на тази дума София разказва, че хем прилича на приятел (friend), хем носи двойственото значение на ентусиазирана употреба и същевременно на нещо лошо и зловредно. Замислям се дали и приятелството не е вид зависимост? Артистът отдавна носи на врата си медальон със същия надпис.

Високо на стената е закачен стол, на който се е изтегнала една човекоподобна кукла, сянка и материалност на всички онези неизказани и изказани, преживени и бленувани прегрешения и благодеяния. Куклата е изрязана ритуално по сянката на автора и изпълнена от толкова значимите за нея кадифе, имитация на злато и сребро. Именно тази работа предизвика малка буря в социалните медии, когато кураторът Мария Василева отправи въпрос под снимка на творбата „по Сара Лукас?“ със снимка на работата Pauline Bunny на Лукас от 1997 година. Последвалата полемика в публични и лични чатове ме кара да си мисля за нашите професионални зависимости. Действително коментарите под официалните снимки на галерията спокойно могат да бъдат прочетени като още една творба от изложбата.

„Разбира се, че е по Сара Лукас“, отговаря София, която влага толкова много умисъл и методология в своето творчество. Концептуалното, референтното, мета- прочитът, умишленото усложняване на произведенията са нейният медиум. Каква е разликата между един смачкан фас и отливката на такъв? Защо шаблонни портрети са изпълнени в масло? Именно в тези въпроси се разкрива и поколенческият разлом. Изложбата на Димова ни поставя пред един нов прочит на художествената изразност, неизменно маркиран от нейната генерация. Имах възможността да следя процеса по създаване на работите отблизо, както и да разговарям безброй пъти с автора за това или онова решение, за това или онова послание. В друг текст се занимавам безкрайно да разкривам сложността на процесите, така добре маскирани като дебютантство. Но тук днес се питам каква е значимостта на тази стратегия. Защо сред най-новите автори забелязваме тенденцията да се търси противовес на традиционно естетическото и какво е посланието зад този акт? Дали пренаситената визуална среда на нашето съвремие ражда нова генерация, която (като всяка предишна) се бори за собствения си път към истината, като обръща гръб на тривиалното? С чувство за останал на гарата пътник, докато влакът заминава, отправям поглед към релсите в очакване на следващите композиции.

Сложният свят, в който живеем, е дал живот и на една сложна младост и може би е време да погледнем сериозно на нейните послания и да се научим да се вслушваме в бъдещето точно толкова внимателно, колкото се вглеждаме и в миналото.

P.S. Поздравления към Весела Ножарова и галерия Credo Bonum за интереса и подкрепата към настъпващите творци.

Ралица Герасимова

+++

Публикацията е от Бюлетин на СБХ, Брой 03 / 2022, 44 с.
Целия брой можете да разгледате и прочетете тук: