16 юни – 30 юли 2020
СБХ, Шипка 6, 1А, 1B, 1C

Докато се разхождах и разглеждах изложбата, мислех и за началото на портретното изкуство така, както го е разказал Плиний Стари в „Естествена история“. То е започнало с очертаване на линии около човешката сянка. Плиний пише, че „Бутад, грънчар от Сикион, пръв изобретил в Коринт изкуството на моделиране на портрети в пръст, което използвал в занаята си. Направил откритието чрез дъщеря си; която, лудо влюбена в млад мъж, който се готвел да замине на дълго пътешествие, очертала профила на лицето му, хвърлен на стената от светлината на лампата. Щом видял това, баща ѝ запълнил очертанието, като сложил глина върху повърхността и така направил релефно лице, което после втвърдил с огън заедно с други грънчарски предмети.“ През вековете тази легенда има множество версии. Това, което поне за мен е интересно и важно, е, че портретът се ражда от желание за близост, макар и с копие, със сянка, когато липсата на любим човек е неизбежна. Другото важно нещо е, че първият портретист според този разказ е жена – Кора от Сикион.

Разхождах се сред изложбата, първата, на която съм от много време насам. Портрет след портрет. Преди всичко човешки фигури, преди всичко с фокус върху лицето с допълнителен фокус (под линия) и върху маската, която и към настоящия момент трябва да носим. Много интериори, но и много екстериори. Какви лица. Някои от тях анонимни, други автопортрети, трети – част от глобално разпознаваемия визуален канон на съвремието и класиката.

Детелин Рачев  / Маймуната

Заедно съжителстват вглъбената меланхолия на голите лица, изпълнени в гризайл, на Кирил Златков, с работата на покойния Андрей Даниел – „Хопър и Шел“, картина-почит към Едуард Хопър, в която самотен силует е на бензиностанция и не е ясно дали зарежда, чака или няма да се помръдне, защото вече е там, където движението е равно на неподвижност. Край тях е и покойният пианист Румен Тосков, като скулптура на Емил Попов. До тях в тази пролетна и лятна пандемия са портретите на имена-емблеми като Шекспир и Селинджър на Юлий Таков, Дейвид Хокни на Станислава Запрянова, Франсис Бейкън на Юлиана Трайкова. Човек може да срещне и Стивън Хокинг и Макс Ернст, ако е внимателен и не бърза. Също така и скулптурата „Маймуната“ на Детелин Рачев – едно от малкото буквално нечовешки лица, работа в традицията на характерните гримаси на Франц Ксавер Месершмит.

Андей Даниел  / от изложбата

Ходейки в пространството, ме заливаха различни вълни от влияния, препратки и цитати – топли, съвременни, класически, студени, майсторски, енергични, наивни или скучни. Жаждата на окото ми за детайли и допир, за образи и лица беше утолена. Наблюдавах и другите посетители. Спокойни възрастни двойки, млади родители, невръстни деца, преподаватели със студенти. Гледаха и обсъждаха работите на Силвия Богоева, Моника Попова, Любен Зидаров и Станислав Памукчиев. Подслушвах как разискват разнообразието от техники или че изложбата е неравна, но наистина интересна.

В нея наистина има голямо разнообразие от присъствия, поколения и гласове, но това не е минус. Понякога е нужно да се  види и усети диапазонът на изкуството, а той наистина е от земята до небето, от хола до площада, от пролетта до апокалипсиса, от селфито до усещане за автентична интимност. Усеща се и лек здравословен полъх на промяна. Прозорецът, образно казано, е отворен и освен шум сякаш въздухът има и мирис на свобода, надявам се. В рамката на очакваното, но и извън нея. В полето на хубавата или шокираща изненада.

Експозицията успешно и мощно ми припомни, че

портретът е пристанище, вид убежище, фар, свидетелство за среща, начало или продължение на разговор

със себе си и с човека, към когото искаш да се обърнеш и погледите и думите ви да се срещнат. Да има потвърждение, че не си изоставен в открито море, макар и в милионен град. В очакването да се получи отговор е необходимо да не се забравя, че е нужно и другият човек да бъде чут и видян, за да бъдеш самият ти разпознат. Нужна е взаимност.