В заключението към своето капитално съчинение „Летопис на едно драматично десетилетие“ Димитър Аврамов отбелязва горчиво, че в годините след 1957 г. на критиката е отсъдена ролята на адвокат, вместо на съдия, като така тя се превръща „в публичен ласкател, а нейната дейност – от честна, принципна (макар и опасна) преценка – в безвреден, но безсмислен флирт“. Позволим ли си да погледнем обобщено нейната официална изява в ХХІ в., готов съм да отстоявам твърдението, че тъкмо такава е тя и днес – издигаща лозунги на възхвала, импотентна, тиха. Рухнала от употреба куртизанка, която е загубила най-ценното – достойнството си. Леконравна блудница, която в обслужване на своя тесен кръг от клиенти е готова на всичко – „мята се върху амбразурата“, води безсмислени битки, създава арсенал от хипотези и компромати, от лъжливи обвинения и размити съждения, с които се стреми да дискредитира всеки инакомислещ ум. Такава е днешната критика и летописът на изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“ в галерия „Структура“ еднозначно ни го разкри. Друг е въпросът искаме ли да погледнем случилото се в тази перспектива.
Модернизъм и авангард / общ изглед от изложбата в галерия „Структура“
Изложбата „Модернизъм и авангард. Българката перспектива“ беше промотирана официално още на 21 май като събитие, което ще ни разкрие „скъсаната история на българския модернизъм и авангард и нейните невидими нишки“, като преди това, на 9 май, директорката на галерия „Структура“ Мария Василева презентирайки творбата на Ана-Люля Симидова-Праун от 1924 „Без заглавие (Геометрична композиция)“ (темпера, дърво, 40 х 31 см), която сетне се превърна в своеобразно лице на изложбата, обяви, че предстоящият проект поставя въпросите: „Къде са корените на съвременното изкуство? Има ли какво още да се открива и какви ще бъдат промените в разказа?“. Естествено, това предизвика радостно очакване, особено в изкуствоведската общност, която реагира искрено още в този момент, дефинирайки инициативата за „Находка!“. На 22 май галерията, домакин на събитието, беше наводнена, но това, съвсем професионално, не стана повод за отменяне или отлагане на откриването на експозицията. На 24 май екипът, подготвил представянето на колекцията, събирана от Николай Неделчев „през последните 6 години“ с творби, запълващи „бели петна в историята на българското изкуство“, творби, чието място според организаторите е „в държавните художествени музеи“, презентираха и корицата на каталога: „Нашият принос към него [празника на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май] е и каталогът към новата ни изложба... В него има текстове от Николай Неделчев, Ирина Генова, Борис Данаилов, Биляна Борисова, М[ария]. В[асилева]., много репродукции и биографични данни на художниците; дизайн Надежда Олег Ляхова“. Тогава специалисти и приятели на галерията съвсем заслужено изтъкнаха, че „по-голяма манифестация от издаването на този каталог – здраве му кажи!“ (Петър Батолов) и „наистина важна изложба и (по-)важен каталог към нея“ (Илина Коралова).
Денят на откриването бе 30 май и още сутринта в ефира на БНТ, в предаването на „Kултура.БГ“, бе отделено подобаващо място на изложбата. Ирина Генова и Николай Неделчев бяха поканени в студиото да „повдигнат завесата“ към изложбата и онова, което предстои да видим вечерта, а именно – колекция, „събирана кратко, но с ентусиазъм“, в която са включени произведения на едни от най-ярките имена в българския модернизъм и авангард като тези на Мирчо Качулев, Гео Милев, Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Бояджиев, Жорж Папазов, Николай Дюлгеров, Иван Ненов и др. Водещият предаването Михаил Заимов благодари на колекционера, че е „имал окото да събере това нещо“. От разговора стана ясно, че част от творбите са придобити от Сърбия и са били в състава на колекцията на Синиша Паунович. На запис със свой коментар в ефира бе включена и Мария Василева. Тя разкри, че „преди година и половина Николай Неделчев ме покани в своите депа да видя една по-странна част от неговата колекция… В момента, в който аз видях тази сбирка от модерни български автори, веднага си казах, че това е нещо изключително важно не само заради качеството на работите, не само заради това, че някои от художниците почти не бях чувала, а защото осъзнах, че има едно огромно бяло петно в историята на българското изкуство, което трябва да бъде попълнено“. Откриването вечерта бе шумно, а на него присъстваха и множество изкуствоведи, които рядко могат да бъдат видени на откривания на изложби. Още същата вечер, докато на представянето на проекта говори част от екипа, работил по него, в частните разговори между отделни гости на събитието се появи темата за наличието на смущаващо много фалшификати, тема, която се явява често при представянето на подобни експозиции, в които са включени творби и от частни колекции. Това, разбира се, не помрачи празника и ласкателствата изпълниха пространството на галерията. По думите на Мария Василева, за работата по проекта, трябва да се отбележат „изключително професионалното мнение и експертна оценка на проф. Ирина Генова, стабилното присъствие на доц. Борис Данаилов, много точните намеси на д-р Биляна Борисова“. И ето, че след „повече от 15 месеца концентрация на изкуствоведческа мисъл“ изложбата и каталогът са факт. „От самото начало – продължи Мария Василева – аз не исках това да бъде една красиво подредена изложба. Исках да направим така, че да изведем важни въпроси и този проект, макар че не изчерпва цялата тема, поне да постави някои от проблемите, които касаят и историята на българското изкуство и въобще българската история и историята ни като общество като цяло…
Дали това, което е българска история на изкуството изобщо е меродавно? Ето, оказва се, че това може би не е съвсем така.
Появяват се нови имена, нови работи. Хора, за които някъде сме чели, но работите не сме ги виждали, не знаем нищо. И това наистина ми дава някак си увереност и надежда, че пластът на българския модернизъм е много по-богат, много по-широк.“ Ирина Генова изрази твърдението, че „това е една изложба, която отваря врати“ за българския модернизъм, към който според изследователката „художествените музеи в България не са проявявали интерес“.
И. Генова е на мнение, че представяната в изложбата „колекция предизвиква и променя, държа да подчертая, променя обществените нагласи…, остойностявайки артистични обекти, повечето от които до този момент не са познати. Те не са в музеите ни поради особеностите в обществото ни и на обществените ценности“. В изказването си Борис Данаилов обърна внимание на „няколко приносни момента, които съществуват в изложбата – това, че е нова и че има нови работи, има неизвестни творби… са само една страна на въпроса. Това е една изложба, която очертава двете полета, които са неизвестни, но които се предполага, че ще предизвикат едно по-задълбочено изследване и промяна на парадигмата“, парадигма, силно повлияна от идеологическите концепции на 80-те години на миналия век. Според Данаилов второто поле е свързано с това, че изложбата разкрива „една много по-тясна обвързаност на българското изкуство със световните тенденции, от това, което сме подозирали“. Изкуствоведът е на мнение, че всичко това разкрива, че „разривът в художествените процеси след Втората световна война е много по-драматичен, по-силен и могъщ от това, което сме считали досега. Това също е важно и това също би променило изследователската нагласа“. А в заключение изтъкна, че „трябва да благодарим на Ники, че е човекът, който първи се досети, избра много прецизно това поле на колекционерски интерес“. В изказването си колекционерът Николай Неделчев продължи с благодарностите, като на първо място посочи името на Диана Райнова, която е дала „началния тласък“ за създаването на колекцията. На второ място той благодари на „Бисера Йосифова, която в един момент видя моето депо и каза: „Виж какво – това трябва да го покажеш!“. Аз казах, че имам още какво да събирам, но тя каза, че и това е достатъчно“. Именно така се стига до раждането на проекта „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“.
В следващите дни изложбата бе отразена в десетки медии, а на 4 юни във фейсбук профила си Мария Василева ни поздрави с „възрожденска композицийка от студиото на БНР (с Ива Дойчинова и Николай Неделчев, с които говорим за изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“ в галерия „Структура“.
На 6 юни, като част от съпътстващата изложбата програма, бе представена камерната експозиция с творби на Йова Раевска с изявлението, че като „ученичка на Стоян Райнов тя е ярък пример за това как модерната традиция се предава през десетилетията (независимо от обстоятелствата)“. Тук си позволявам да припомня, че голямото завръщане на Йова Раевска на художествената сцена у нас се състоя още предната година със своеобразна ретроспективна изложба „Гласът на глината“, реализирана в Националния етнографски музей под ръководството на изкуствоведката Виолета Василчина. Изложбата бе съпътствана и от каталог. На 7 юни в печатното издание „Капитал“ се появи и коментар към експозицията в галерия „Структура“ от Стефка Цанева, озаглавен „Моментът на българския модернизъм“. Според авторката, която тази година бе удостоена с наградата за критика за 2018 г. на Института за съвременно изкуство, „след като посетителят е разгледал изложбата, удивил се е поне десет пъти, че нещо такова се е случвало в българското изкуство, въпросът „защо тук“ става натрапчив и фрустриращ. Защо тези творби ги няма в музеите? Защо тази изложба не е в Националната галерия например? Частната инициатива е чудесно нещо, но не е ли функция именно на музея да историзира, да преоткрива, да пази паметта и да запълва белите петна?“.
На 11 юни в 22:53 ч., след 48-часова работа по текста на публикацията си „За борбата с двете големи „Ф“-та в българското изкуствознание“, изпратих статията на главния редактор на Портал „Култура“ Тони Николов. Позволих си да подготвя текста, защото още на 4 юни бях депозирал молбата си за освобождаване на работното си място като уредник в СГХГ, което ми даваше възможност да създам подобен критичен текст, без да въвличам в конфликт институцията, в която съм ангажиран като куратор от януари 2012 г. На 12 юни в 16:15 ч. на електронната платформа „Клуб Z“ бе публикувано мнението на доц. Ружа Маринска – „Голяма част от произведенията в галерия „Структура“ не са автентични“.
Рисунка от изложбата / В каталога фигурира като „Сирак Скитник / Сън еротика“
Малика Фавр / Корица на „The Kama Sutra“ (изд. Penguin books)
Четири часа по-късно, след настояване от моя страна, Тони Николов публикува изпратения от мен предишната вечер текст. Още на 13 юни получих покани да препотвърдя в други електронни медии мнението си по създалия се казус, които отхвърлих както заради предстоящото откриване на важна изследователска изложба, по която съм работил в екип с други изкуствоведи, така и защото не желаех случаят да излиза извън професионалния разговор и тон. Отново на 13 юни, малко преди полунощ – в 23:50 ч., във фейсбук профила си Антон Стайков публикува следния коментар: „Рисунка с атрибуция „Сирак Скитник, между двете войни“ и корица за The Kama Sutra на издателство Penguin books, наши дни“. Още на 14 юни разкритието на А. Стайков намери място в електронни публикации, а следобеда същия ден бях поканен да взема участия в дискусии по темата в ефира на БНТ, bTV и Нова телевизия, които продължиха да ми бъдат предлагани и през следващите няколко дена и които със същите мотиви продължих да отхвърлям, а успоредно с това растеше и броят на откриваните първоизточници на един особен вид фалшификати, които бих си позволил да определя като „плагиатски фалшификати“, показани в галерия „Структура“. Откривани като на игра с приложението за търсене на изображения на Google. Пак на 14 юни ученик от Художествената гимназия в София разкрива, че в изложбата в галерия „Структура“ на Мирчо Качулев е приписано плагиатство на творба на френския графичен артист Кристоф Луи (Киб), (Christophe louis Quibe) в който той увековечава образа на актрисата Глен Клоуз.
Иван Бояджиев / Без заглавие (композиция), 1961
Междувременно от галерия „Структура“ бе пуснато прессъобщение за предстояща на 19 юни, вторник, от 17 ч. „среща-разговор с проф. Ирина Генова на тема „Модернизъм/Авангард: обмен на погледи, образи и идеи; свързвания, неосъществени проекти и отложени срещи“. На 15 юни журналистът Емил Георгиев успява да се свърже с авторката на разкритото от Антон Стайков плагиатство от рисунката на художничката Малика Фавр, използвана от Penguin books за изданието им „The Kama Sutra“, плагиатство, приписано на Сирак Скитник и експонирано в галерия „Структура“. Е. Георгиев публикува отговора на авторката на сайта „Площад Славейков“ същия ден: „Разбира се, че това е фалшификат. Очевидно в България има скандал, тъй като някой е копирал моята скица и е добавил подписа на художника. Срамно, наистина…“ Още същия ден, отново в сайта „Площад Славейков“, бе оповестена информация и за други „плагиатски фалшификати“, приписани на други български художници – творба на Ернст Лудвиг Кирхнер като такава на Гео Милев, на Коломан Мозер – на Харалампи Тачев, на Йозеф Кунстман – на Мирчо Качулев. На 15 юни в 18:59 ч. Мария Василева излезе с обръщение във връзка с направените разкрития: „Независимо от предоставените сертификати и реставрационни протоколи, не изключвам наличието на фалшификати. Начинът, по който се разразява скандалът, ме навежда на мисълта, че става дума за провокация, насочена към конкретни хора от екипа на проекта. Не изключвам и опити да се минира цялостната промяна на статуквото в българското изкуство“. Разкриваните плагиатски фалшификати обаче продължиха да нарастват, а с това и напрежението, което създаде прецедент и разговорът се пренесе в радиото, телевизията и печатните медии. На 16 юни във всекидневниците „24 часа“ и „Труд“, в ефира на bTV и Нова телевизия се появиха обширни коментари за случилото се, а на 17 юни бе публикуван, отново в електронния Портал Култура, вторият ми текст, свързан с произхода на колекцията на Николай Неделчев, привеждайки аргументи в опровержение на твърдението, че част от произведенията от колекцията произхождат от Белград от сбирката на сръбския журналист и преводач Синиша Паунович. Същия ден бе отменена предстоящата след два дена в галерия „Структура“ лекция на проф. Ирина Генова. В разговора по скандала на 18 юни се включи и Кристоф Луи Киб, чиито две творби – портретът на Глен Клоуз и „Вечен идол“, са станали обект на плагиатство.
Пак на 18 юни галерия „Структура“ беше затворена „поради насрочени срещи с медиите“. Сутринта в ефира на БНТ Николай Неделчев обясни: „Освен това сме свалили нещата и ще ги съхраним като веществени доказателства, сложили сме разпечатки на това, което е било, все пак за да се види кои са били свалените неща, упоменато е, че са свалени, тъй като са обект на измама“. Появи се коментар, публикуван от изкуствоведката Анжела Данева, от сина на художника Николай Дюлгеров, според когото творбите на баща му „са абсолютно и със сигурност фалшификати и наистина ужасни“. Посетителите на 19 юни сами се убедиха в казаното от колекционера – плагиатските фалшификати бяха свалени, а на сайта „Клуб Z“ се появи горчивият коментар на внука на Гео Милев – проф. Андрей Аврамов: „Гео Милев е представен като плагиат в очите на публиката“. Същия ден в ефира на „Дарик радио“ изследователят на българското изкуство и куратор в СГХГ Красимир Илиев в разговор по темата за фалшификатите в галерия „Структура“ фино отбеляза, че за да се занимава човек с изкуство, трябва да е въоръжен с три качества – дарба (талант), образование и скромност. Според него екипът работил по проекта, е „катастрофирал поради причината, че малко или много не притежава тези три качества“. На 20 юни изкуствоведката Галина Декова приведе важни аргументи, даващи безспорни основания показаните в изложбата творби на Борис Елисеев да бъдат определени също като фалшификати.
Рисунката в изложбата (ляво) и оригинал на Ернст Лудвиг Кирхнер, 1909 (moma.org)
Ако се постараем да съберем всички публикации и коментари по случая „Структура“, със сигурност ще ни трябват стотици страници, за да ги поберем в едно издание, но накратко – стана ясно, че Николай Неделчев, със съдействието на реставратора доц. Стефан Белишки, който е обгрижил и възвръщането на блясъка на някои от произведенията, включени в изложбата, се е сдобил с папката с плагиатски фалшификати, приписани на български модернисти и показани в експозицията „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“. Именно те станаха повод на 20 юни шумно откритата изложба, която трябваше да продължи до 27 юли, да бъде още по-шумно окончателно закрита, когато Георги Лозанов заяви експертно, че „скандалът е удар и срещу кръга от артисти и изкуствоведи около Института за съвременно изкуство, защото към него принадлежи и Мария Василева. Те, след като бяха международно разпознати, се опитаха да придобият институционална власт и в страната, което предизвика съпротива в част от гилдията, политически подкрепена от бившия министър на културата. На принципа „Къде го чукаш, къде се пука“ фалшификатите в „Структура“ трябва да бламират кандидатурата за директор на Националната галерия на Яра Бубнова. Тя е лице на кръга и отдавна се търсят начини да бъде отстранена“. Разговорът се концентрира около доказаните фалшификати, сезиране на прокуратурата, преднамереност на фалшификатите, измамени изкуствоведи, прокарана бе дори и идеята, че така показаните в изложбата съмнителни творби е трябвало да бъдат откупени за колекцията на Националната галерия. И в следващите дни видяхме как когато гръм удари, ехото заглъхва в неочаквани нюанси.
На 21 юни критикът и културолог Кирил Василев обяви от челната страница на вестник „К“ създалия се скандал за шанс, а изкуствоведът Филип Зидаров оповести на 23 юни в ефира на bTV, че според него става дума за „акция на някой с колосално чувство за хумор, диво, който е създал една цяла колекция, с която в един момент, знаейки, че това ще бъде разкрито почти веднага, си прави една шега“. Казано по друг начин, „Случаят Структура“ много бързо бе угасен и препотвърди думите на немския историк на изкуството Макс Фридлендер от 1946 г.: „Рядко се случва дискусиите и разногласията по повод на фалшификати да продължат дълго. Типичното развитие на неща е следното: произведението изниква от мрака, предизвиква възхищение, после прозират истината, порицават го и то потъва в небитието. Подир себе си оставя само мълчалив срам у причастните и снизходителна усмивка у непричастните“. На 27 юни на електронната платформа „Въпреки“ бе публикуван и коментарът „Топуркане на изкуствоведски и колекционерски крачета“ на Калин Николов, уредник в Националната галерия. В него изследователят направи важно уточнение: „Специалистите, участващи в съставянето на каталога, са отговорни за становищата си там, в случая изградени на непроверена основа. Колебая се да напиша „съчинили становищата си“, но го добавям с колебание главно поради мощната вълна остри критични удари, на които бяха подложени вече, а и тепърва им предстоят… Предчувстван е моментът да бъде доказано дали тяхното становище е грешно поради заблуда, или е направено заради определени интереси, било то и чисто научни. Редно е при такъв случай да бъдат извадени на светло имената на продалите въпросните картини, както и на онези, които са дали мнение, че са автентични. Особено любопитен ще е случаят с лицата, създавали хипотезите на въпросните творби. Струва ми се, че те не са само един човек, посочван до момента. Защото в Националната галерия бяха носени от съвсем друг търговец две творби с цел идентификация, представени в изложбата, и бе намерено, че тяхната автентичност е под съмнение. Тези творби не са от прословутата „онази“ папка“. В заглъхващия разговор по „Случая Структура“ на 30 юни се включи и художникът Недко Солаков, който със завидното си чувство за хумор отбеляза иронично в ефира на bTV, „че не четем достатъчно Кама Сутра, за да знаем“, че творбата от корицата на изданието на Penguin books e дело не на Сирак Скитник, а на художничката Малика Фавр. Той е на мнение, че случилото се в галерията ще се превърне в „анекдот в бъдеще от това, както вече казах, което се случва и в най-добрите семейства“. На 1 юли на сайта ficusart.com бе публикуван и общ поглед на Филип Зидаров, разширяващ даденото от него становище на 23 юни. В този опит за „Структуриране на скандала в Галерия Структура“ авторът прави важни обобщения: „Нарушаването на концептуалната програма на галерията, вероятно заради изкушението да станеш част от „голямо откритие“, се оказа нещо по-лошо от провал: оказа се грешка… Прокламирани като досега неизвестни за изкуствознанието творби, призвани да пренапишат историята на българския модернизъм (и подсказващи кои ще са летописците на тази нова история), те всъщност са елементарно поднесени реплики… За разкош или възможност за допълнителна веселба в „колекцията“ фигурират и „творбите“ на десетки от включените в експозицията имена на български художници, към чието познато творчество те са крещящо несъвместими стилистически или като почерк, умение и образен диапазон (Иван Ненов, Киро Маричков, Борис Елисеев, Николай Дюлгеров и т.н.)… механиката на събиране и поднасяне на изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“ е скеч и постановка с колосални измерения…“
Дълбоко убеден съм, че зад „Случая Структура“ голямата тема не е тази за фалшификатите, с която се бори светът на изкуството и която, ако българските съвременни експерти откриват едва сега, е действително тъжен факт. Дори у нас това е въпрос, повдиган многократно дори в социалистическа България, макар и с идеологическа украса, но далеч по-професионално, отколкото го правим ние сега с незнайно каква украса. Достатъчно е само да разлистим направените преводи на автори като цитирания Макс Фридлендер или отпечатани публикации на Христо Ковачевски, за да се разкрие пред нас така „премълчаваният“ според някои изкуствоведи проблем за фалшификатите и респективно обвързаните с тях пазар на изкуството, търговците и колекционерите. Не, в „Случая Структура“ голямата тема е тази за българското изкуствознание и в частност за историята на изкуството и критиката. И докато не го съзнаем и не инициираме професионален разговор за всичко това, ще продължаваме да скачаме от локвата в блатото. Но комфортът на мълчанието е далеч по-удобен, нали? Комфортът на шушуканията, на неаргументираните свободни разговори, докато си пием бирата в лятната жега, на писането из фейсбук за обидени, огорчени, разочаровани, нападнати, „хвърлени на кучетата“ изкуствоведи.
Или, както пишеше в един стар текст: „Казах, чухте, знаете, съдете!“
Пламен В. Петров
12 юни 2019
