Редакцията на бюлетина на СБХ публикува мнения и критически коментари, като не се намесва в тяхното съдържание и така информира за различни гледни точки към проблемите на изкуството днес.
 
Дебатът за критиката в изкуството като че ли е затихнал в последните години. Началото му може да се потърси в периода между двете световни войни, когато писатели, театрали, художници разпалено коментират и не крият своето неодобрение относно някои творчески изяви. Тази бурна критическа страст е типична за времето, когато не само в печата, но и лице в лице са изричани остри, дори осъдителни квалификации за най-новата творба на идеен опонент, конкурент или просто антипатичен автор. В такава среда не само положителната рецензия, но дори добра дума и похвала от страна на именит съвременник са имали тежестта на обективна професионална оценка.
 
Век по-късно, в периода на дългия преход, критиката до голяма степен е поела и функциите на куратор, пиар и съучастник на отделни автори и групи, а диалог между критиците на практика не съществува. Извън публикациите в научните форуми и издания, които са по-скоро стъпки за трупане на академичен престиж и кариерно развитие, средата за анализ на изкуствата все повече залинява. В следващите броеве ще публикуваме и други статии по темата.

+++

КРИТИКАТА УМРЯ, ДА ЖИВЕЕ КРИТИКАТА! (ИЛИ ЗА ОПЕРАТИВНАТА КРИТИКА В СЕГАШНО ВРЕМЕ)

За критиката от периода на прехода трябва да мислим с инструментариума на различната социокултурна среда, в която тя се е зародила и която е обслужвала. Това важи и за критиката във всеки един период. Не може днес да ѝ приписваме функциите, които тя е имала по време на прехода, в зората на неконвенционалните форми или в годините на социализма например.

Това е и основният проблем на критиката днес – начинът, по който тя се възприема, и функциите, които ѝ се вменяват, идват от едно друго, отдавна отминало време. Ние мислим за нея с инструментариума на прехода, а бързите темпове, с които се развиват технологиите и изискванията на времето, в което живеем, налагат други правила, съответно и друга роля на критиката днес. И докато критици, куратори и художници не осъзнаят това, тя ще продължава да бъде маргинализирана, обслужваща и „безполезна“, както се твърди в нашите среди напоследък.

По време на прехода критиката претърпява редица трансформации. От идеологически обслужваща силните на деня тя постепенно започва да се отърсва от зависимостта си и с появата на N-формите преживява своя катарзис, изразен в тоталното откъсване от обслужващата си функция.

Проблемът с „изоставането“ на българската критика е съществувал още тогава и нейната догонваща изкуството роля е съпътствала развитието ѝ още в зората на прехода. Галина Лардева в книгата си „Изкуство на прехода“ (София, 2008) пише: „При новите форми критиката вече има различни функции, следователно днес тези функции са още по-изменени, наложени от новата среда на творчество, на които критиката все още не съумява да отговори с правилните инструменти“ (с. 77).

Подобна теза защитава и Филип Зидаров в статията си „С риска на истинската безпристрастност“ във вестник „Пулс“, бр. 21 от 1986 г., като я определя като „професионално съсловие с чисто гилдийни претенции“. Той казва, че „изкуствоведът няма реално влияние и средства за въздействие върху творческите процеси, а и не е допускан до тях. (...) Изкуствознанието от второ лице на художествения живот е превърнато в негово следствие и послушен придатък, чиито задачи се изчерпват в това да констатира и регистрира, да популяризира и рекламира (творческите завоевания), да тълкува и обяснява (дълбочините на авторските прозрения), да оценява и славослови (творческото самолюбие) и в никакъв случай да не влияе върху художествените процеси.“ Тази констатация за състоянието на критиката тогава е валидна и днес. Причините за това се коренят още в онези години, когато нито критиката, нито художниците са имали инструментите за това какво да правят със своята свобода. Критиката е замръзнала в социализма, когато ролята ѝ е била да изпълнява именно тези, изброени от Филип Зидаров, функции.

Постепенно в началото на 90-те години започва да се говори за критика като куратор и възможността да се правят научнообосновани и концептуално осмислени изложби. По този начин дейността на критика започва да се включва в цялостния творчески процес, като тя вече не е само коментатор и посредник между изкуство и публика, а и „фиксира произведението в своята интерпретация“ (Лардева, Г., с. 74).

Значимите изследвания за този период според мен трябва да се разглеждат отделно, като разделим тези, писани по негово време, и тези, при които има определена времева дистанция. Това дава възможност за очертаване и формулиране на определени линии на развитие, направления и течения в изкуството ни.
За мен най-изчерпателна откъм представени автори и тенденции (въпреки някои претенции от определени автори), придобила вече едва ли не христоматиен характер, е „Авангард и норма“ на Свилен Стефанов. Писана с близка времева дистанция, тя представлява точен обзор на изкуството от периода, като в нея са „регистрирани“ с еднаква тежест прозведения и творци, без значение към коя група или гилдия принадлежат. Това важи и за „Изкуството между традицията и провокацията“ от същия автор. В по-ново време обаче тези „разделения“ и „пристрастия“ вече се открояват доста ясно. До такива изводи би стигнал всеки, който е запознат с трудовете на Свилен Стефанов и разгръща „Въведение в българското съвременно изкуство“ на Весела Ножарова. Един и същ период с едни и същи автори и произведения, представен през призмата на пристрастието на пишещия, предизвика вълна на недоволство и негативни коментари (за справка – Грозданов, Д. С изложби, акции, лекции, книги се конструират нови „активни борци“. Въпреки.ком).

От друга страна, в книгите, издадени в по-късно време, което е дало възможност за историческа проверка на случилото се, вече ясно се формулират тенденции и се правят изводи. „Изкуството на прехода“ на Галина Лардева, „Постмодернизмът и българското изкуство“ на Чавдар Попов, „Българският видеоарт“ на Юлиан Митев могат да се определят като значими изследвания за този период, които не само го историзират, но и оценяват и критикуват. Тук бих споменала и т.нар. ретроспекции: каталог „20 години фестивал Процес-пространство“, „Сдружение „Изкуство“ в действие. 25 години – кауза и инструмент за художествени стратегии“ на Орлин Дворянов, каталог към изложбата „Изкуство за промяна 1985 – 2015“ в СГХГ.

Последната определям като едно своеобразно пробуждане, защото предизвика толкова много реакции, критики и коментари сред задрямалата общност от критици и художници, колкото досега не помня да се е случвало. Тя си остана трън в петата, защото още веднъж напомни на обикновения творец, че няма място в историята на изкуството, както и в подобни галерии; че кураторът е сила и винаги има право; че историята се пише от силните на деня и бива лесно подменяна, когато няма алтернатива, когато не се говори за другото изкуство, което се случва непрестанно. Напомни, че все още съществува безумното деление на лагери, обединени около определени кураторски кръгове и групи творци и че всички останали, които не принадлежат към някой от тях, живеят и творят в паралелна вселена, от която я остане помен за бъдещите поколения, я не.
 
***

Българската критика носи на раменете си едно „тежко наследство“

и това може да стане ясно както от отношението на самите художници към нея, така и от страна на публиката. Не, че е ненужна. Неопределеното ѝ място в арт средите и в самото общество я поставя в рамките на относителното. Казвам неопределено, защото в момента тя е неадекватна. Средата се променя, условията на творчество са различни, изразните средства са други, а тя все още борави със същите категории както преди. Не може днес, във времето на свободния интернет и отворени граници, на социалните медии, които генерират новините, на инфлуенсърите, които диктуват модата в обществото, критиката да продължава да комуникира с неразбираема терминология изкуство, което е толкова далече от публиката.
В този смисъл много актуален е коментарът на Ирина Генова от статията във вестник „Култура“ от 1986 г., брой 21, „Закуската на изкуствоведа“: „Необходимостта от коментар на съвременните изследвания остава – дори и тази необходимост на първо време да е просто от публичност, от реклама, а след това от критически съждения“.
Ето защо не бива да заклеймяваме съвременните комуникационни формати като социални медии, ПР кампании и прессъобщения, блогове за изкуство и други на пръв поглед „несериозни“ опити за критически подход. Те са съвременната и актуална арт критика днес и в това тепърва ще се убеждаваме.