20 октомври – 10 ноември 2020
СБХ, Шипка 6, зала 1B

Обикнах картините на Долорес Дилова, когато за пръв път ги видях на живо в изложбата ù „Безвремие“ преди няколко години… В галерията нямаше никого и аз успях необезпокоявана да се потопя в света на тази удивителна художничка. Завладя ме безмълвието на пустите плажове, кроткото носталгично небе, неистовото синьо в платната ù и странната, мека светлина, която струеше от тях. Мотивът с прибраните чадъри, който шестваше от сюжет в сюжет, беше подкупващ с внушението си за нещо отминало, за настъпващата самота и дълбоката тишина, която я следва по петите…

Долорес Дилова / поглед в изложбата в зала 1B, СБХ – Шипка 6

И сега, когато Долорес Дилова представи в СБХ новите си платна, събрани под названието „Неизбежни часове“, аз отново намирам в тях онази утеха, която пропълзява в мен още с първия поглед към всяка една нейна картина. Защото това са картини, рисувани не просто със затаен дъх, а със затаения дъх на сърцето…

Картините на тази художничка винаги внушават очакване на нещо тайнствено, което предстои да се случи, карат те да мислиш, че ако отклониш поглед от платното, ще го пропуснеш… И ти гледаш дълго и дълго и не можеш да откъснеш очи от тази неизвестност и това очакване, които излъчват те. Потапяш се в този притаен копнеж, в едва загатнатия, неразкрит сюжет, който като полъх докосва въображението ти, увлича те и те изкушава да се опитваш да надникнеш в самата картина, в изобразения на нея стихнал, мълчалив пейзаж… Или пък непоносимо ти се иска да можеш да надзърнеш отвъд нарисуваното на платното, защото си сигурен, че ако успееш, непременно ще видиш там нещо необикновено.

Винаги ме е учудвала необичайната гледна точка на Долорес Дилова – зрителният ъгъл, от който тя вижда нещата, които рисува. Сляпата стена на първи план просто те изкушава да искаш да я заобиколиш или да я прескочиш и да видиш какво има зад нея.

Тази недоизказаност, това умение да накараш зрителя да копнее

да влезе в нарисувания от теб свят, за да разгледа премълчаното, ненарисуваното; да принудиш въображението му да ти стане съучастник във възприемането на изобразеното – това според мен е изключително рядко умение.

А Долорес го владее в тънкости. Но самата тя едва ли го съзнава. То е вградено в тъканта на несъмнената ù дарба, част е от нейния личен език в рисуването, неотменна част е и от богатото ù въображение…
В „Неизбежни часове“ има всичко: и картини за любов, и картини за тъга, и картини за носталгия, и тези емоции не са вградени в тях буквално – напротив, закодирани са дълбоко, дори и в колорита на платната ù, който е абсолютно разпознаваем и неординарен. До наситеното лилаво пламва огнено оранжево, за да те сепне и да ти напомни, или пък в тъмнозеленото нежно като ласка се прокрадват резедаво и розово… Говоря като лаик – не съм художник, нито пък изкуствовед, не знам как се наричат тези цветове на професионален език. Но не ми и трябва да знам, защото на езика на душата те са прекрасни и тихата музика, която звучи от тяхното смесване и редуване, ми стига, за да искам да се връщам към тях отново и отново…

Споменах по-горе думата „утеха“ – да, за мен е утеха да знам, че някъде има такъв, макар и нарисуван свят, който може да те приюти в красотата и хармонията си и в който зад леко открехнатата завеса се вижда упоителният покой на морето, а посред прозрачната тишина, в дъното на самотната алея, има жълта, есенна къща, която те гледа като тъжен човек, сякаш очаква да я заговориш… Че има надежда отвъд тъгата и че печалните, като с прекършени криле спуснати чадъри някой ден пак ще се разтворят под слънцето и то пак ще изгрява всеки божи ден… Да, от тези картини струи утеха.
И освен всичко друго всяка от тях е като врата, която се отваря пред мен към един свят, в който се чувствам като Алиса в страната на чудесата.

Чудесата на Долорес Дилова.

Валентина Радинска